Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Така да бъде, господине! Ще дойда във вашата мансарда.

— При изгрев слънце аз ходя в залата за дисекции, а оттам отивам в болницата.

— Тъкмо щях да ви помоля да ме отведете там, ако не ми го бяхте предложили.

— Ще ви чакам.

Балзамо беше съвсем точен. На другия ден в шест часа сутринта той чукаше на вратата на площадката насред огромния коридор с шест врати, който всъщност беше последният етаж от една стара къща на улица „Кордьолие“.

Тъй като вратата бе отворена, Балзамо изненада Марат, зает с подреждане. При вида на учителя Марат се изчерви повече, отколкото подобаваше на един истински стоик.

— Е, вие виждате, господине — каза той, като скри хитро зад една завеса парцала, — аз съм човек, който се грижи за дома си, и затова помагам на тази женица, нищо, че работата не подхожда нито на мъж от простолюдието, нито на голям благородник.

— О, просто защото тази работа подхожда на един беден млад човек, който обича чистотата — каза хладно Балзамо. — Готов ли сте?

— Да, господине. Часовникът ми, госпожа Гривет.

Госпожа Гривет се суетеше наоколо, но не отговори нищо.

— Нямате нужда от часовник, господине, за да отидете в залата за дисекции и в болницата. Ще е нужно дълго време, за да го открием, а това ще ни забави.

— Но все пак, господине — обясни Марат, — аз държа твърде много на него — той е чудесен и купен със спестявания.

— Във ваше отсъствие госпожа Гривет ще го потърси — каза Балзамо с усмивка.

— О, разбира се. Тук нищо не се губи.

— Е, виждате ли? — каза Балзамо. — Да вървим, господине.

Марат не настоя повече и последва Балзамо, като сумтеше и мърмореше. Щом стигнаха до вратата, Балзамо попита:

— Къде ще отидем първо?

— В залата за дисекции, учителю. Набелязал съм си един човек, който сигурно тази нощ е умрял от остър менингит. Трябва да извърша наблюдения върху мозъка му и не бих искал моите приятели да ме изпреварят.

— Тогава да вървим там, господин Марат.

— О, внимавайте — каза Марат, като се усмихна. — Може и да покажа превъзходство над вас, тъй като добре познавам тази част от професията, а и казват, че съм доста сръчен патоанатом.

— Казвам, че ще видим — отвърна Балзамо. — Да влезем.

Марат пое пръв по тясната алея, която водеше към залата за дисекции, намираща се на улица „Отфьой“. Балзамо го последва, без да се колебае. В тясната и дълга зала върху мраморна маса лежаха два трупа — на мъж и жена. Жената беше млада, а мъжът — стар и плешив. Двамата лежаха един до друг върху леденото легло.

Марат повдигна и метна настрана грубата покривка, която криеше телата на двамата нещастници, станали равни пред скалпела на хирурга. Двата трупа бяха голи.

— Не ви ли отблъсква видът на мъртъвци? — попита Марат.

— Натъжава ме — отговори Балзамо.

— Липсва ви навикът — заяви Марат. — Човек, изправен пред тази гледка ежедневно, не изпитва нито отвращение, нито тъга… О, виждате ли, ние, лекарите, живеем с мъртъвците, но не прекъсваме заради това работата…