Дълг на честта

„Е, така нещата се уреждат — помисли си Джон. — Почти.“

— Е, Борис, със сигурност знаете как да привлечете вниманието на човек. А сега може би вече можете да ни кажете какво, по дяволите, става.

— Ние също не го очаквахме — започна Шеренко и засегна всички кулминационни моменти. Оказа се, че информацията му е донякъде по-добра от данните, които Кларк получи от Чет Номури, но съвсем не обхващаше всичко. В разузнаването беше така. Никога не получаваш пълната картина, а изпуснатите части винаги бяха важни.

— Откъде знаете, че можем да действаме в безопасност?

— Знаете, че не мога…

— Борис Илич, животът ми е в ръцете ви. Знаете, че имам жена и две дъщери. За мен животът ми е важен, за тях също — изтъкна Джон разумно. Той започваше да изглежда все по-страховито в очите на професионалиста срещу него. Не ставаше дума за страх. Кларк съзнаваше, че е способен шпионин, а и Шеренко създаваше същото впечатление. Понятието „доверие“ бе едновременно решаващо и чуждо на разузнавателните операции. Трябваше да вярваш на хората си и все пак никога не можеш да им се довериш докрай в бранша, където двуличието е начин на живот.

— Прикритието ви действа по-добре, отколкото си мислите. Японците смятат, че сте руснаци, така че няма да ви безпокоят. Можем да се погрижим за това — заяви самоуверено той.

— За колко време?

Шеренко си каза, че въпросът на Кларк е доста проницателен.

— Да, този въпрос винаги съществува, нали?

— Как ще се свързваме? — попита Джон.

— Разбрах, че се нуждаете от висококачествена телефонна връзка. — Той му подаде една карта под масата. — Сега цяло Токио е с комуникации от оптични влакна. Имаме няколко подобни линии до Москва. Докато ние разговаряме, специалната ви машинка за комуникации е на път за там. Чувам, че е страхотна. Бих искал да я видя — рече Борис и повдигна чело.

— Тя е само чип от постоянната памет — обясни му Чавес. — Дори не мога да ви кажа кой точно.

— Хитро — отбеляза Шеренко.

— Доколко сериозни са намеренията им? — попита го по-младият агент.

— Като че ли са прехвърлили общо три дивизии на Марианските острови. Флотът им е атакувал вашия. — Майорът им предаде известните му подробности. — Трябва да ви призная, че според нас ще срещнете големи трудности, когато решите да си върнете островите.

— Колко големи? — поинтересува се Кларк.

Руснакът сви рамене. Жестът му не бе лишен от съчувствие.

— Москва смята, че това не е много вероятно. Възможностите ви са почти толкова жалки, колкото са вече и нашите.

„И именно затова стават тези неща“ — прецени на място Кларк. Ето защо имаше нов приятел в една чужда земя. Той бе казал на Чавес, на практика при първата им среща, един цитат от Хенри Кисинджър: „Дори параноиците имат врагове.“ Понякога се питаше защо руснаците не вземеха да отпечатат фразата на парите си, нещо като американското „E pluribus unum40.“ Майтапът беше, че можеха да подплатят лозунга с много факти от историята. В това отношение същото важеше за Америка.

— Продължавайте.