Дълг на честта

— Това е достатъчно. — Дипломатът кимна, докато прекосяваха пистата на терминала. Чакаше ги кола на посолството — лимузина „Линкълн“, която, изглежда, беше личният автомобил на посланика. После дойде пилотна кола, която с излизането от района на летището сложи един „буркан“, за да се придвижат по-бързо до централната част. Общо взето, на куриера му се стори, че правят грешка. По-добре да бяха използвали руска кола за целта. Оттук възникваха два по-големи въпроса. Защо, по дяволите, го измъкнаха от дома му без никакво предупреждение и му възложиха да пренесе един скапан портативен компютър до Москва? Ако всичко бе чак толкова тайно, защо руснаците бяха в играта? И накрая, ако наистина беше адски важно, защо да чакат редовен полет? Като дългогодишен служител на Държавния департамент той знаеше, че е глупаво да оспорваш логиката на правителствените операции. Само дето си падаше малко идеалист.

Остатъкът от пътуването мина съвсем нормално и стигнаха направо в посолството, разположено в западната централна зона на Москва, край реката. След като влязоха в сградата, двамата мъже отидоха до свързочния център, където куриерът отвори чантата, предаде съдържанието й и се оттегли да си вземе душ и да си легне. Сигурен бе, че въпросите му никога няма да получат отговор.

Задачата беше довършена от руснаците със забележителна скорост. Телефонната линия до „Интерфакс“ водеше на свой ред до централата на руските разузнавателни служби, откъдето чрез военен оптичен кабел се стигаше чак до Владивосток, а оттам друга подобна линия, поставена от телефонно-телеграфната компания „Нипон“, отвеждаше до японския остров Хоншу. Сгъваемият компютър имаше вграден модем, който прикачиха към новопоставената линия и го включиха. Сетне, както обикновено, дойде моментът да се чака, макар че всичко друго бе извършено възможно най-бързо.