Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
да направи единия от тях богат.
Подобно на Скорпиона и аз не бях длъжен да стоя в Бомбай. От мисиите си около
контрабандата на паспорти познавах доста добре някои части на Африка. Имах контакти в
Лагос и Киншаса. Винаги можеше да се намери място за един добър фалшификатор на
документи.
Имах приятели в Сингапур. Бяха ме поканили да съм белият представител на един
индокитайски кръг за валутни операции. Щях да печеля добре в град, където нищо не ме
застрашава, ако уважаваш местните правила и не вредиш на никого.
Мислех за това често. Но рано или късно извръщах очи от всяка възможност. Не можех
да преценя дали градът не ме пуска, или жената.
Яхнал тържествено мотора, се върнах в хотел „Амритсар" с надеждата да заваря там
Карла. Моите чейнчаджии ми бяха подшушнали, че си е тръгнала от галерията час по-рано.
Имах помирителен подарък за нея.
Приятели, които свиреха в джаз бенд, ми казаха, че ще правят джемсешън на морето на
„Колаба Бек Бей". Щеше да е неповторимо — емоция точно като за нея.
— За малко я изпусна — каза Дидие и вдигна очи от затрупаното бюро. — Мина оттук
само за малко. Не беше сама. Тадж беше с нея.
— Кой е пък тоя Тадж, неговата мама?
— Един художник, висок хубавец с дълга черна коса. Той извая онзи Енкиду, дето този
месец се кипри на входа на „Джехангир". Много е талантлив.
— Артисти…! — възкликнах по адрес на скулптора.
— Да бе — съгласи се Дидие. — Защо ли ги тегли така към музиканти и художници?
— Заради тръпката — отвърнах. — Художниците ги карат да се събличат, а музикантите
ги докарват до оргазъм.
— Ама че гадове са тия артисти… — изсъска Дидие.
— Мда. Тя каза ли кога ще се върне?
— Ами…
— Какво?
— Ами…
— Дидие, защо няма да ми хареса, ако го чуя?
— Тя каза… каза, че щяла да се върне… ъъъ… след два дни, Лин. И мисля, че го каза
сериозно. Взе пистолета. И заминаха с Тадж, високия художник.
Умълчах се, но сигурно съм скръцнал със зъби или така съм свил юмруци, че
кокалчетата ми са изпукали, защото Дидие стана и ме прегърна.
— Лин, каквото и да се случи, алкохолът не ни изоставя — каза с изпънати ръце, стиснал раменете ми. — Дай да се натряскаме величествено! Имаш ли някое любимо
местенце да потопим кораба?
— Дидие, знаеш ли, прав си. Дай да отидем, все пак.
— Къде да отидем?
— Да слушаме „Аум Азаан", джаз бенда на Рагнав. Довечера свирят неофициално на
„Бек бей". Надявах се Карла да дойде. Но Дай да отидем ние и да се забавляваме.
— Пей ми, пей, мойта песен ми пееш! — възкликна радостно Дидие. — Аз обаче ще си
взема такси, ако нямаш нищо против.
ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ПОТЕГЛИХ САМ. Щяхме да се срещнем на джемсешъна, но когато завих покрай
полицейския участък Колаба на път към „Къф парейд", зърнах Аршан, който стоеше насред
платното. Стискаше в ръка дълъг назъбен кухненски нож и крещеше.
Спрях мотора и отидох при него. Бе започнала да се събира тълпа, но на безопасна
дистанция. Полицаите все още не го бяха видели или предпочитаха да не откликват.
— Как си, чичо? — попитах с ръка, близо до неговата.
— Този страхливец! — кресна Аршан. — Преби с ритници сина ми и сега Фарзад е в
болница с мозъчен кръвоизлив! Излез и се бий с мен! Дилип Светкавицата, чуваш ли ме!
— По-полека, Аршан, не викай толкова.
Човек не печели, тръгвайки с главата напред да се бие с ченгетата. И да успееш да
отблъснеш неколцина от тях, винаги ще се върнат с още ченгета. Ако и тях победиш, пак ще
докарат още ченгета, докато не ви избият до крак или не ви прогонят за дълго. Полицейските
сили означават точно това: група хора, които не могат да си позволят поражение.
Такава е негласната уговорка, която те сключват с всяка градска управа — ченгетата
всеки ден си залагат живота също като бандитите, затова не допускат пряко да ги нападат. И
ченгетата, и бандитите хапят в отговор, ако ги ухапят. Това е закон. Ченгетата винаги хапят
последни.
Полека изведох Аршан настрана и обратно на срещуположния тротоар. Измъкнах
кухненския нож от ръката му и го подадох на някакво момче от улицата.
На ъгъла имаше стоянка за таксита. Набутах Аршан в едно и казах на шофьора да ме
изчака. Паркирах мотора си на сигурно място и извиках друго момче да го пази, докато