Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
По пътя към града и обратно с Йори бе забелязал в далечината доста големички къщи. По улиците му се бяха мярнали добре облечени хора. Понякога ги виждаше в карети. Тези хора не си цапаха ръцете с труд и не си разваляха морала с бизнес. Те бяха хора с принципи. Това бяха висшите служители на Ордена, които се грижеха за това тези като Ричард да жертват всичко за каузата на Ордена.
— Саможертвата е моралното задължение на всички хора — изрече Ничи като предизвикателство към стиснатите му зъби.
Ричард не успя да се сдържи:
— Саможертвата е безсмисленото и безотговорно убийство на робите.
Ничи зяпна. Сякаш Ричард току—що й бе казал, че майчината кърма е отрова за новороденото.
— Ричард, надявам се това да е най—ужасното нещо, което съм те чула да произнасяш.
— Жестоко е да кажа, че няма да се пожертвам с готовност за оня непрокопсаник Гади? Или за някой друг като него, когото не познавам? Жестоко е да не жертвам доброволно онова, което е мое, за някой алчен нещастник, който копнее да заграбва и плячкосва онова, което не е за работил с труд, дори с цената на кръвта на бедните хора, които са го заработили?
Единствената разумна саможертва може да бъде извършена за нещо, на което държиш. За живота, на който държиш. За свободата ти и за свободата на онези, които обичаш. Като моята саможертва за живота на Калан. Да не мислиш за себе си означава да си роб, принуден да се раздели с най—ценното си притежание — живота, и да го предаде на всеки срещнат наглец, протегнал ръце към него.
Да се самоубиеш, за да извършиш саможертва — това не е нищо друго освен задължение, наложено от господари върху роби. Когато до гърлото ми е опрян нож, аз съм ограбен до шушка от онова, което съм спечелил със собствените си ръце, и то едва ли е за мое добро. То е за доброто на онзи с ножа и на онези, които си позволяват да казват кое е добро за всички — тези, които го насърчават с надеждата, че господарят им ще пропусне някоя капчица от плячката, която ще остане за тях.
Животът е нещо ценно. Ето защо саможертвата в името на свободата е разумна: тя е посветена на самия живот и на способността да живееш. Животът без свобода е бавната, сигурна смърт на саможертвата за „доброто“ на човечеството — а това човечество винаги означава някой друг. Човечеството е просто сбор от индивиди. Защо животът на някой друг да е по—ценен, по—важен, по—стойностен от твоя? Сляпата саможертва е лудост.
Тя гледаше с широко отворени очи — не към него, а към пламъчето на мизерната, саморъчно стькмена лампа.
— Не го мислиш сериозно, нали, Ричард. Просто си уморен и ядосан, че трябва да работиш и през нощта, за да свържем двата края. Сигурна съм, че разбираш, че хората, на които ти помагаш, са тук, за да помагат на обществото, включително на теб, ако си изпаднал в отчаяна нужда.
Ричард не си направи труда да спори с нея, само каза:
— Съжалявам те, Ничи. Ти не знаеш цената дори на собствения си живот. За теб саможертвата не означава нищо.
— Не е вярно, Ричард — прошепна тя. — Аз направих жертва за теб… Запазих цялата каша за теб, за да имаш сила.
— Сила да стоя на краката си, докато унищожавам живота си ли? Защо пожертва вечерята си, Ничи?
— Понеже така трябваше — за доброто на другите.
Той кимна и я погледна в мрака.
— Ти обричаш живота си на глад за другите — за когото и да е друг. — Той посочи през рамо. — Ами оня плужек Гади? Готова ли си да гладуваш до смърт, за да може той да яде? Можеше да означава нещо, Ничи, ако жертвата бе в името на човек, когото уважаваш, но не е. Това е жертва в името на някакъв безумен идеал на Ордена.
Когато тя не отвърна, той бутна остатъка от кашата към нея.
— Не ти искам безсмислената саможертва.
Тя се загледа в паницата с просо.
Ричард наистина изпита съжаление към нея за онова, което тя не можеше да разбере. Помисли си какво ли ще стане с Калан, ако Ничи се разболее от постоянния глад и недохранване.
— Яж, Ничи — каза той тихо.
Накрая тя взе лъжицата и започна да се храни. Когато довърши кашата, го погледна с онези огромни сини очи. Тя плъзна празната паница към средата на масата.
— Благодаря ти, Ричард, за вечерята.
— Защо благодариш на мен? Та аз съм един безличен роб, от когото се очаква да се жертва за който и да е нещастник, изложил нуждите си пред мен.
Той се запъти към вратата. Вече стиснал дръжката, се обърна.
— Трябва да вървя, иначе ще си изгубя работата.
Очите й бяха плувнали в сълзи. Тя кимна.
Ричард направи първия курс от леярната през тъмните улици към ковачницата на Виктор, натоварен с пет пръта. От прозорците край пътя надничаха изумени хора. Примигваха и не можеха да разберат какво става. Той работеше не за друго, а за собственото си облагодетелстване.