Пробуждането на демона

Младата жена положи глава върху ръката му, почиваща върху нейното рамо, и се извърна на една страна, облягайки се на гърдите му.

— Как би могъл да ме спреш? — отвърна тя и Елбраян се засмя, после я целуна по косата и обгърна крехкото й тяло със силните си ръце.

Как наистина, помисли си той, както винаги, изпълнен с възхищение от неукротимия й дух. Знаеше, че понечи ли да я контролира, любовта му няма да бъде истинска, няма да бъде пълна, защото всеки опит някой да решава вместо нея, би прекършил същия този дух, от който така се възхищаваше. Сърцето й му принадлежеше, ала волята й си бе само нейна и единственият начин да й попречи да дойде с него, би бил да я повали в безсъзнание и да я затвори в някоя дълбока пещера!

Младата жена се обърна в прегръдките му и вдигна лице към него.

Елбраян се взря в очите й, представяйки си я как издъхва, пронизана от остро гоблиново копие и неволно извърна поглед към звездите, чудейки се как би продължил напред, ако нещо се случеше с нея и какъв смисъл би имал животът му тогава.

Усети как ръката й го докосва по бузата и нежно, ала настойчиво притегля лицето му надолу.

— И двамата сме в опасност — напомни му тя. — Да, заплашва ме смърт, ала същото се отнася и за Елбраян.

— Дори не го споменавай!

— Но то е напълно възможно, риск, който поехме с ясното съзнание за опасностите, които изборът ни крие, ала който дългът ни повеляваше да поемем. Не бих искала да живея в онова, което би останало от нашия свят, ако демонът не бъде погубен; хиляди пъти предпочитам да загина в битка с него там, в далечен Барбакан…

Гласът й заглъхна и тя се повдигна на пръсти, за да го целуне.

— Предпочитам да загина рамо до рамо с мъжа, когото обичам.

Елбраян отново се извърна, неспособен да приеме мисълта, че може завинаги да я изгуби, нея, най-скъпото му същество на този свят. Тя обаче улови брадичката му в шепа и го принуди да я погледне право в очите.

— Аз съм боец — заяви тя. — Цял живот съм се борила, още от деня, когато си тръгнах от изпепеления Дъндалис. Моят дълг е също толкова голям, колкото и твоят.

— Разбира се! — съгласи се Елбраян веднага.

— И ако ми е писано да умра, нека срещна смъртта си в битка — рече младата жена през стиснати зъби. — Нека бъде в битка срещу демона-дактил, та Авелин да успее да се изправи очи в очи с него и може би да го довърши. Аз съм боец, обич моя, не ми отнемай правото на достоен край!

— Как бих искал този край да дойде едновременно и за теб, и за мен — безпомощно се усмихна Елбраян. — След поне сто години.

Пони протегна ръка, за да докосне устните му и усети твърдата брада, набола през няколкото дни, откакто бяха поели на път.

— Май е крайно време да създадеш малко работа на Буря — засмя се тя, — иначе лицето ми ще пламне, изжулено до червено.

— И не само лицето ти, любов моя — подразни я Елбраян и като я повдигна от земята, нежно я ухапа под брадичката, нарочно одрасквайки нежната й шия.