Пробуждането на демона

— Опознай новото си тяло — проговори Бестесбулзибар. — Виж на какво е способно и си припомни всички бойни умения, които си овладял в манастира. Отсега нататък ти си моят генерал, моят верен палач. И нека жалките обитатели на Корона треперят пред лицето ти!

И той отново избухна в отвратителен смях, ала този път Куинтал се присъедини към него.

— Войната се развива прекрасно — продължи демонът. — Докато ти спеше, а духът ти се настаняваше в дара, който ти дадох, аз обърнах поглед на юг и видях неудържимия марш на бойците си. Палмарис ще е наш до средата на лятото, а към Разломния бряг вече плава още една паурийска армия, та когато прегазим Палмарис, двете войски ще поемат към Урсал — едната от север, а другата от изток, за да се срещнат пред стените на крепостния град. Кой ще може да ни се противопостави тогава? Окаяният крал на Хонс-де-Беер?

— Не знам нищо за кралете — отвърна Куинтал.

— Напротив! — подразни го дактилът. — Знаеш достатъчно за абата на твоя манастир, а дори той е по-достоен враг от шута, който властва над Хонс-де-Беер. Кой ще ме спре?

Отговорът беше повече от очевиден, поне за Куинтал — никой. Никой не можеше да спре демона-дактил, неговия господар, неговия бог. Изведнъж му се прииска да нахлуе в Урсал и още сега да заеме мястото си на трона.

По-силен дори от това желание бе копнежът да се върне в Сейнт Мер’Абел, отново да се изправи срещу абат Маркварт и отец Йойона, да ги накара да се гърчат в краката му, а след това бавно и безжалостно да ги стъпче до смърт. Те го бяха използвали, съвършено ясно осъзна той, използвали го бяха за собствените си егоистични цели — първо го изпратиха до Пиманиникуит, а след това го превърнаха в бледо подобие на човек и го пуснаха да дири разплата вместо тях. Да, Бестесбулзибар правеше абсолютно същото, ала в очите на Куинтал демонът-дактил беше много по-достоен господар.

— Надзиравай Айда и войните, докато ме няма — нареди чудовището и монахът мъдро предпочете да не търси повече обяснения.

Същата нощ Бестесбулзибар напусна планинските недра и полетя на юг. Само за няколко часа прекоси стотиците мили, които го деляха от земите край Дъндалис, и още преди да бе съмнало вече беше в лагера на слугите си, където гоблинът Готра и великанът Майер Дек спореха разгорещено.

Как обаче заседнаха в гърлата им думите, каква ужасена тишина легна над поляната, когато демонът се спусна от небето, обгръщайки всичко наоколо в мрак, по-черен и от бездните на пъкъла.

— Е? — заповеднически рече дактилът и двете чудовища се занадвикваха.