Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Там ли ще спрем? — попита Куинтал.
— Да спрем? — изсмя се демонът. — Ще се престорим, че се съюзяваме с многобройните вождове на Бехрен, след което ще се опитаме да ги настроим един срещу друг, а после, когато те го очакват най-малко, ще ги нападнем. Тогава целият свят ще бъде мой, а за човечеството ще настъпят мрачни времена.
Куинтал нямаше как да не се съгласи с него. Разбира се, тук-там щяха да останат някои непревзети кътчета — Алпинадор, например, въпреки свирепите нападения по границите му и последвалия поход, преминал през земите му, си оставаше практически недокоснат, но пък северното кралство бездруго бе зле организирано и твърде рядко населено, за да представлява истинска заплаха.
— Времена, които напълно ще са си заслужили — продължи Бестесбулзибар. — Твоите събратя трябва да винят единствено себе си за надвисналата над главите им буря — собствените им слабости и грехове я предизвикаха.
При тези думи демонът размаха гигантските си крила и Куинтал усети как го залива вълна от топъл въздух. И тогава си спомни.
Спомни си всичко с невероятна яснота — всичко, което беше преживял, всичко, което уж го очакваше. Спомни си манастира и пътешествието до Пиманиникуит. Спомни си Авелин, проклетия Авелин и съперничеството между тях двамата. Отново чу гласа му, проникнат от Божията сила, чу и отчаяните му викове, докато „Бягащия с вятъра“ бързо потъваше. Отново се видя как върви по следите му, припомни си историите, които бе слушал във всички градове по пътя си — истории за някакъв луд монах, сипещ зловещи прокоби, страховити предупреждения, които в крайна сметка се бяха оказали самата истина.
Призракът погледна демоничния си повелител, който, сигурен бе той, му бе изпратил тези спомени, само за да го измъчва. Откакто бе в Айда, Куинтал забрави всичко, довело го до мига, когато тленното му тяло умря, а хематитовата брошка пренесе духа му в Барбакан. Помнеше единствено как се бе изправил срещу Авелин и могъщите му приятели, но не и защо го бе сторил.
Ала сега… сега всичко се бе завърнало в съзнанието му, по-ясно отвсякога. Изведнъж Куинтал осъзна, че е обречен, със самото си същество почувства, че демонът е прав, така, както бе прав и Авелин. Човешката слабост, неблагочестието на Абеликанската църква, избиването на капитан Аджонас и неговите моряци, завистта, която той самият изпитваше към Авелин — ето с какво се бе хранил демонът-дактил, за да се пробуди след всички тези векове и отново да хвърли мрачния си покров върху света.
Куинтал мразеше Бестесбулзибар от цялото си сърце, ала знаеше, че е безсилен срещу него — беше затънал прекалено дълбоко и вече не можеше да избяга.
Демонът протегна ръка с дланта надолу и мислено изиска от слугата си да му отдаде онова, което му се полагаше.
Обреченият дух се наведе над ръката му и я целуна.
Нямаше спасение за него.
А демонът-дактил, прекрасно разбираше Куинтал, четеше всички негови мисли, черпейки още по-голяма власт от тях.
— Ти си ми полезен — неочаквано заяви Бестесбулзибар. — Полезен си ми, когато навестяваш сънищата на глупци като Тол Юганик, или когато се промъкваш незабелязан между враговете ми. Ала това, Куинтал, мога да свърша и сам.
Демонът замълча за миг и монахът застина на мястото си, убеден, че е ударил сетният му час, че всеки момент и последните искрици живот ще бъдат прогонени от призрачната му обвивка, а той самият ще бъде запратен в лапите на вечно мъчение.
— Искам нещо повече от теб — продължи дактилът след малко и премести поглед от Куинтал към магмените реки зад гърба си. — Да — промърмори той, повече на себе си, отколкото на призрака, и като заобиколи подиума, потопи едната си ръка в горещата лава. — Точно така. Не искаш ли отново да почувстваш физическия свят със сетивата си?
И още как, помисли си Куинтал.
— Мога да го направя, мога отново да ти дам живот — истински живот, в истинско тяло.
Монахът усети как се понася към своя повелител, тласкан от нещо извън него, по-силно от собствената му воля.
— Мога да те превърна в нещо много повече отпреди — прошепна демонът и отново размаха крила, а Куинтал пак усети как го залива гореща вълна.
Ала когато въздухът се успокои, топлината остана.
Точно така, осъзна внезапно монахът, остана, защото това бе топлината на лавата и той я усещаше!
Демонът поде бавен напев на език, който Куинтал не разбираше, гърлен, насечен език, чиито думи повече наподобяваха кашлицата на стар човек, прочистващ гърлото си рано сутрин. После чудовището се изплю върху призрака, ала вместо да премине през безплътното му тяло, храчката се залепи за него. Бестесбулзибар го заплю отново и отново, а когато видя, че Куинтал е мокър от глава до пети, сграбчи го и го потопи в лавата, без да обръща внимание на отчаяните му крясъци.