Съдбовният кораб [bg]

Майка ѝ подаде глава в стаята ѝ.

— Ето те къде си! — възкликна Роника. — Знаеш ли какво прави Силдин?

— Събира си багажа — отвърна Кефрия. — Няма да му отнеме много време. Няма много багаж.

Роника се намръщи.

— Пускаш го да тръгне? Просто така?

— Той иска да го направи — отвърна простичко тя. — А и Яни Купрус каза, че ще бъде добре дошъл и че може да остане със семейството ѝ.

— А защо да не остане със собственото си семейство? — язвително попита Роника.

Кефрия подбели изморено очи към майка си.

— Говори ли с него? Аз говорих. Сигурна съм, че си чула същите неща. Сега в него има повече от Дъждовните земи, отколкото от Бингтаун, и се променя все повече с всеки изминал ден. Трябва да отиде в Трехог. Сърцето му го зове да помогне на драцената в мисията ѝ да спаси змиите.

Роника влезе в стаята, като повдигна полите си от все още мокрия под. Беше стар рефлекс. Износената ѝ рокля не заслужаваше такава грижа.

— Кефрия, той е още дете. Твърде млад е, за да взема подобни решения за себе си.

— Майко, недей. Пускам го да иде. Беше достатъчно трудно да стигна до това решение и без да го подлагаш на съмнение — меко отвърна Кефрия.

— Защото мислиш, че е най-доброто за него? — попита невярващо Роника.

— Защото нямам какво по-добро да му предложа. — Кефрия се изправи с изморена въздишка. — Какво е останало в Бингтаун, което да го задържи тук? — Тя огледа празната стая. — Да слезем долу в кухнята — предложи тя. — Там е по-топло.

— Но не е толкова уединено — контрира майка ѝ. — Еке е там, почиства днешния улов. Риба за вечеря.

— Каква изненада — каза престорено Кефрия. Беше доволна от смяната на темата.

— Еднообразно, но много по-добре, отколкото да нямаме нищо за вечеря — възрази Роника, после поклати глава. — Предпочитам да говорим тук. Колкото и голяма да е къщата, все още се чувствам притисната при мисълта, че я споделяме с чужди хора. Никога не съм си мислила, че ще дойде ден, когато ще се налага да приютяваме пансионери заради храната, която споделят с нас.

— Сигурна съм, че и те се чувстват също толкова неудобно — каза Кефрия. — Бингтаунският Съвет трябва да действа бързо с начисляването на земя на семействата от Трите кораба. Еке и Спарс ще започнат да строят от утре, ако им бъде дадена земя, която да нарекат своя.

— Проблемът продължават да бъдат Новите Търговци — отвърна Роника, като клатеше глава. — Забавят всякакво излекуване. Без робски труд те по никакъв начин не могат да обработват толкова големи площи земя, но продължават да настояват за тях.

— Мисля, че просто се опитват да го превърнат в отправна точка за размяната им — разсъдливо отвърна Кефрия. — Никой друг не признава правата им. Съветничка Серила им показа, че бингтаунската Харта забранява подобни дарения, каквито им е направил сатрап Косго. Сега те надават глас, че Джамаилия трябва да им плати за земята, която са изгубили, но тъй като даренията са вписани като „подаръци“, съветничка Серила казва, че не им се дължи нищо. Девуше си изпусна нервите, когато се опитаха да оспорят; той им закрещя, че ако си мислят, че Джамаилия им дължи пари, трябва да се върнат там и там да спорят. Въпреки това на всяка среща на събранието те продължават да се оплакват и да настояват.