V. [bg]

— Защо да не се върна в Лондон. Както виждам, ти се справяш добре…

— В никакъв случай — отсече Демиволт. — Нали помниш Флоренция.

Появи се келнер с нови две барселонски бири. Стенсъл затършува в джобовете си за лулата.

— Това сигурно е възможно най-отвратителната бира из цялото Средиземноморие. За наказание заслужаваш още една. Кога най-после ще закрият досието „Вийсю“ и ще го изпратят в архива?

— Можеш да приемеш Вийсю за симптом — посъветва го Демиволт. — Такива симптоми винаги съществуват на едно или друго място по света.

— Мили Боже, та ние току-що приключихме с един. Как смяташ, там горе вече готови ли са да започнат отново тази глупост?

— Не мисля — отвърна Демиволт, мрачно усмихнат. — Опитвам да не се задълбочавам по въпроса. Ако говорим сериозно, предполагам, че всички подобни сложни игри произлизат от неясните подозрения в главата на определена високопоставена личност в нашето министерство. Скимва му: „Тук нещо не е наред“. И обикновено се оказва прав. Във Флоренция беше прав, поне що се отнася до симптомите, ала не и за случаите, когато болестта, независимо каква, е в напреднала, обострено-хронична фаза. Ние с теб сме само дребни риби, пионки. Лично аз не бих се осмелил да правя каквито и да е било догадки. Такъв начин на предусещане предполага наистина първокласна интуиция. Е, ние също имаме някои дребни подозрения, разбира се: например тази вечер ненапразно си решил да проследиш Мистрал. Но всичко опира до нивото. Равнище на заплащане, равнище на извисяване над суетнята и хаоса, откъдето можеш да имаш поглед към дългосрочното развитие на процесите. А ние с теб все пак сме редови изпълнители, долу, на земята.

— И затова са решили да ни съберат заедно — промърмори Стенсъл.

— Поне засега. Но кой знае какво ще им хрумне утре?

— Интересно, кого ли още са изпратили тук?

— Внимание. Тръгват. — Преди да станат, Демиволт и Стенсъл изчакаха, докато двамата отсреща се отдалечат на известно разстояние. — Искаш ли да разгледаш острова? Те сигурно отиват във вилата. Но срещата им едва ли ще се окаже много вълнуваща.

Поеха надолу по „Страда Стрета“. С черния вързоп под мишница, Демиволт приличаше на безгрижен анархист.

— Пътищата тук са ужасни — призна Демиволт. — Но разполагаме с автомобил.

— До смърт се боя от автомобили.

Наистина голям бе страхът му. През целия път до вилата Стенсъл бе вкопчен конвулсивно за седалката на „пежото“ и не смееше да вдигне поглед от пода. Категорично не желаеше да има нищо общо с автомобили, балони, аероплани.

— Не ги ли следваме прекалено явно — процеди през зъби той, свит зад ветровото стъкло, сякаш очакваше то да изчезне в миг. — Не виждам други коли на пътя.

— При нейната скорост няма опасност да я застигнем — безгрижно изчурулика Демиволт. — По-кротко, Стенсъл.

Поеха на югозапад и навлязоха във Флориана. Някъде далеч напред „бенцът“ на Вероника Манганезе изчезна сред вихрушка от изгорели газове и сажди.