Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
От писмовното наводнение след „Денисович“ веднъж измъкнах и скъпоценното писмо на Арнхолд Сузи: цялото му семейство минало през сибирско заточение, съвсем наскоро им разрешили да се върнат, и то без градско жителство, живеели в един чифлик край Тарту и жена му умирала от рак.
Тъкмо през лятото на 1963-та се видяхме в Тарту — чудесно университетско средновековно градче, с доста латински надписи, с превърнат в парк хълм по средата. Все така строг и отчетлив беше погледът на Арнхолд Юханович, както едно време в Лубянка, през подобни строги рогови очила, но той видимо беше закъсал с телесното здраве и косата му доста се беше прошарила, побелели бяха и мустаците му. Жена му вече била починала, той дойде да ни посрещне от чифлика, синът му Арно я караше някак в Тарту без жилище, а дъщеря му Хели пристигна от Талин — поради недоглеждане на властите някак й бяха дали жителство там. За тези деца — Арно вече е женен, а Хели има синче — бях чул навремето разказ в лубянската килия, липсваше само Хейно, по-големият му брат: отстъпил с германците и вече живеел в Щатите. И разпръснатото неуредено семейство на Сузи пак минаваше за щастливо: на някои от неговите съпроцесници по бездейственото им „дело“ да създадат независима Естония — и досега, 20 години по-късно, не им разрешаваха да се завърнат в родината си; а и доста интернирани семейства продължаваха да живеят в Сибир. И в този народ, в тази малка страна като искра хвърлиха превода на „Денисович“ — първия в СССР превод, отпечатан в най-евтино масово издание, спомням си съотношението: една книга на 4–5 семейства, несравнимо по-гъсто, отколкото на руски. В Естония бяха я прочели, кажи-речи, всички — и сега тук ме обкръжаваше родна атмосфера, пълно дружелюбие, каквото никога не съм срещал в съветския свят, — а и поради слабостта на съветския дух в Естония тя ми се струваше най-близка. (В руската част тоя дух тепърва щеше да изветрява, да изветрява.) И усетих, че не мога лесно и завинаги да си замина оттук.
И още следващото лято, през 1964-та, след като си купих „Москвич“ и го претъпках с какво ли не, двамата с жени ми пристигнахме в Естония за лятна работа. Така се случи, че новата ми дейна помощничка — Е. Д. Воронянская от Ленинград — също прекарвала летата в Естония и вече си беше наела квартира в един чифлик край Виру, в чудесни езерни места. Там именно работихме на три чифта ръце: в чифлика жените преписваха на смени варианта на „Кръг“-87, изострен от мен в голям брой дребни чертици; а аз живеех на боровото хълмче отсреща — за работа си бях вкопал маса, за разходки си отъпках пътека, срещу дъждовете опънах палатка, а през безмълвните горички можеше да се стигне до загадъчното езеро. Това беше първото в живота ми лято — не изнервено, не отпускарско, не в припряно пътуване насам-натам, а — цялото разтворено за работа. И беше свързано с Естония, която обикнах още повече. Подготвях текста на „Кръга“, а освен туй подреждах, размествах парче по парче и предишния си свиден „Архипелаг“, и новите лагерни материали, свидетелските показания. И тук, на хълмчето край Виру, се роди окончателната конструкция на големия „Архипелаг“ и се оформи новият за мен метод, позволяващ ми да придавам стройност на хаотично дошлите материали.
Толкова хубаво ми беше в Естония, че взех да се замислям за по-нататък: къде ли да си направя дълбоко-тайно място, не под наем, а у свои хора, за всеки случай. Предпазливият разум и пророческото сърце ми подсказва: трябва да си подготвя Скривалище. Служещ човек в Съветския съюз не може да замине за никакво тайно място — но аз сега, след като писателската членска карта ме освободи от училището, мога! И тръгнахме да навестяваме приятели, а едновременно и да оглеждаме места.
Онзи чифлик, Хаава, край Тарту, където живеели Сузи след заточението, принадлежеше на вдовицата на един учен биолог — Марта Мартиновна Порт. Тази жена, плещеста, с широко твърдо лице, се отличаваше с твърдост и вярност на характера. Дейността на покойния й мъж била лоялна, аполитична, такива растяха и преуспяващите й синове (единият — главен архитект на Талин), — тяхното семейство се бе ползвало от облаги по съветско време и ако се вслушваше в майчинското си чувство и в инстинкта си за оцеляване, Марта Порт не би трябвало да подкрепя нелегални. Но тя приютила изпадналото в немилост семейство на Сузи, приютявала и други съсипани от заточението естонци, а сега без колебания веднага ми предложи: да идвам тайно в Хаава и да работя тук колкото си искам. В Хаава беше много хубаво: четири високи просторни стаи с огромни прозорци, със старинни кахлени печки, със запасени дърва, представях си колко уютно ще е зимно време… А през лятото — и рекичка има наблизо, и горичка. Благодарих й, но все го оставях за резерв и се гласях — без аз самият да вярвам, без да предполагам колко скоро ще ми дотрябва това.