Опасно за живота

— Леличко, не ме гонете — изведнъж захленчи той и падна на колене. — Извикайте милицията.

— Ти да не си болен? — предположи жената. — Зина — викна тя дежурещата при бариерите млада жена, — някакъв болен се яви тук.

Зина се приближи и хвърли опитен поглед към младежа.

— Че той е напушен. Или набоден — постави му тя диагнозата. — Чупката оттук! — цитира момичето своята колежка.

— Убих човек — закрещя изведнъж младежът. — Аз съм убиец. Извикайте милиция.

Една от вратите във фоайето с надпис „Милиция“ се отвори и на сцената се появи още едно действащо лице — сержант със селяндурски вид.

— Кой тук е убил човек? — прозявайки се, попита той.

— Аз — викна младежът и дори се удари с юмрук по гърдите. Ръцете му трепереха.

— Ама че си глупак — меланхолично забеляза сержантът. — И защо вие, пияниците, не си седите вкъщи? — заговори сам на себе си сержантът. — Като си пийнал, стой си дома. Не закачай никого. Не, те хукват навън, такива ще ти наговорят, че се налага да ги възпитаваш!

— Миша, ама той е напушен — угоднически докладва Зина.

— Още по-зле — важно отговори Миша и красноречиво се хвана за гумената палка „демократизатор“.

В този момент във фоайето нахлу весела компания от младежи. Като разговаряха шумно и дрънкаха на китара, те се устремиха към ескалатора.

— Убих човек! — закрещя с пълно гърло младежът. — Аз убих двама! Хора…

Компанията удари спирачките. Членовете й недоумяващо зяпнаха младежа.

— Много лошо — зловещо произнесе сержантът, като поглеждаше неприязнено към младежите. — Щом като си убил, налага се да отговаряш. Ех, напразно ме събуди, момче… — сякаш на себе си говореше сержантът.

— Момчета, ама това е интересен материал — изведнъж възкликна слабичък младеж с очила. — Може да стане за вестника.

И като се хвърли към сержанта, младежът извади визитка.

— Аз съм кореспондент на вестник „Московски комсомолец“ — започна бързо той.

— А аз съм обикновен милиционер — прекъсна го сержантът и с тежка въздишка тръгна да се обажда по телефона.

Когато патрулната кола пристигна на „Алтуфиевска“, Андрюха се гърчеше на пода на тясната милиционерска стаичка. Ръцете и краката му се тресяха, на устните му беше излязла пяна. Той виеше от болка, но щом тя го отпуснеше за секунда дори, продължаваше да твърди едно и също: „Убих човек.“

Пристигналите патрулни тъжно гледаха гърчещото се тяло.

— Ех, да му забиеш един… — каза единият с копнеж.

— Меко казано — съгласи се другият и укорно изгледа сержанта.

— Момчета — оправдаваше се той, — аз щях и сам да се оправя, ако го нямаше тоя „Комсомолец“, да му…

— Ох, скъпичко ще му излязат грижите ни — забеляза първият. Неизвестно кого имаше предвид: дали стенещия на пода Андрюха, или дежурещия на улицата сътрудник на „Московски комсомолец“.