Опасно за живота

— Не, не я знам.

Дори акцентът й се беше усилил! Володя тържествуваше. Момичето беше свързано с Нина Вахтанговна. Володя просто го усещаше с кожата си!

— А защо? — прекъсна мислите му Свимонашвили. Тя пак запали цигара, втренчена във Фрязин все със същия немигащ поглед.

— Това момиче е заподозряно в разпространяването на наркотици. Затова си помислих: при вас идват различни хора и се интересуват от наркотици, както самата вие казахте. Може и тя да е идвала при вас… — баламосваше я Володя. — Е, щом като е не, така да е — примирено промърмори той и обърна снимката към себе си. На цветната фотография се виждаше мургава, черноока девойка с ниско нахлупена на челото мъжка шапка. По раменете й се спускаха кичури черна коса. — Красиво момиче. Между другото малко прилича на вас — направи неочаквано за себе си откритие Фрязин, като погледна към Нина Вахтанговна. В черните й очи сякаш избухна животински огън. Фрязин прибра снимката във вътрешния джоб на якето си. „Сега ще ми скочи и ще ме захапе“ — весело помисли Володя.

Мобилният телефон запиука. Нина го приближи до ухото си. Фрязин дочу гърлена грузинска реч. Нина слушаше внимателно, без да променя непроницаемото си изражение, после каза нещо заповедно на грузински, без да сваля очи от него.

— Не бихте ли могли да говорите на руски? — помоли Володя.

Нина, без да обръща внимание на думите му, завърши разговора си и чак тогава проговори на руски:

— Забравяте се, младежо. Аз съм в своя, а не във вашия кабинет. Смятам разговора ни за приключен.

— Извинете — привидно се смути Володя. — Наистина, когато ви извикам в моя кабинет, ще си говорим само на руски, а тук, разбира се… Поизхвърлих се.

— Да, поизхвърлихте се — замислено се съгласи Свимонашвили. — От изхвърлянето възникват много проблеми. Впрочем не мога да ви отделя повече внимание. Мъжът ми се обади, тревожи се. А и вие трябва да се прибирате почти през цяла Москва.

— Откъде знаете? — учуди се Володя.

— Е, не само вашите хора умеят да работят — подсмихна се грузинката.

— А аз чух, че вашия мъж го няма в момента — мимоходом забеляза Володя, докато се надигаше от стола си.

Грузинката не отговори нищо, сякаш не чу репликата му.

Във фоайето на казиното на един от кожените дивани кротко спеше Коля Емелянов. Той живееше недалеч от Фрязин и го чакаше, за да си ходят заедно към къщи с очакващата ги служебна лада.

Те се носеха из вече събуждащия се град.

— Ама и теб, старче, си те бива — боботеше Емелянов. — Да не те е съблазнила тая грузинска княгиня? Почти бях решил, че няма да се добера до къщи.

— Ще се прибереш, стига мърмори — усмихна се Фрязин.