Опасно за живота

Алберт Григориевич нервно хапеше пухкавите си устни и гледаше през затъмнените стъкла на форда пустите нощни улици. Не му харесваше всичко това, никак не му харесваше! Естествено, той сам се беше набутал в тая игра и се досещаше, че работата е твърде опасна, но прекалено лакомо парче му падаше направо за нищо, просто за да си затваря очите. Неприятното се състоеше в това, че играта си беше лично негова. Непосредственият му шеф, директорът на банка „Елис“, не беше в течение на тая мила далаверка — търговия с наркотици в тяхното обменно бюро. Но ако го светнеше, какво щеше да остане за него самия? Какъв смисъл имаше? Затова пък сега нямаше кой да го прикрие. Шефът бързо би задействал когото трябва, та тия, с извинение, правоохранителни органи да се разкарат от него, обаче… Както се казва, изхождайки от гореспоменатото… и така нататък. Всъщност Алгерис трябваше да го защити. Че за кого работеше в дадения случай Албертик, ако не за оная вълчица Нино? За което всъщност следствените органи се досещат. Ето оня Фрязин, ченгето с интелигентната физиономия, веднага взе да го върти на шиш: кой е препоръчал Катерина. Той пак си спомни с ужас пустите, мъртви очи на Катерина, двамата яки типа, които стояха в двата края на коридора (съвсем като във филма за Щирлиц, спомни си Албертик кинокласиката от седемдесетте години). „Знаете ли, грях е да тревожиш детското сърце със скръб и мъка…“ — изплуваха в изтерзания му от неприятности мозък стихове на гражданина Некрасов, назначен от болшевиките за флагман на революционната поезия, които почти плачейки четеше на малкия Алик неговата неистово партийна баба. Да, така си е, детското сърце на тридесетгодишния мъж, разглезен от номенклатурните роднини, се възмущаваше да гледа гадостите на живота. Е, да речем, той още от началото знаеше, че Катерина е обречена на заколение. Но едно е да знаеш, а друго да видиш бездиханното й тяло, да слушаш воя на родителите й. Кой може да го издържи? Е, сега Албертик издържа, не се разкисна, а по-нататък? Да, Алгерис е длъжен да го защити! Както бяха длъжни родителите му, бабата и дядото, преподавателите в института, директорът на банка „Елис“ — приятел на баща му от партийната върхушка. Алгерис трябва да направи така, че Албертик да може и по-нататък да получава пари, нежно да си ги брои и красиво, с вкус да ги харчи. Албертик обичаше всичко красиво. Ето и жена му се казваше не как да е, а Ариадна. Красиво! И самата тя е много хубава. При това пълна глупачка, което без съмнение още повече украсява жената. Ариадна е находка на майка му. А мама никога няма да направи нещо лошо на своя Алик. Така. А паричките сега са много нужни, защото е време да се купува собственост зад граница. Някъде на хубаво място. Например на Сейшелските острови. Защото Ариша го моли. Та да може Дениска да си кара на воля там лятото. Ако трябваше да е съвсем честен, Албертик хич не обичаше Дениска, своя петгодишен син. Защото синът отнемаше от него, от Албертик, част (и както той подозираше, по-голямата част) от любовта на Ариадна, че и на собствените му родители. Което беше много обидно. Но статуквото задължаваше Албертик да има жена и дете. Няма къде да се денеш от това. Положението задължава.