Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
Катя се изплези подире му и се тръшна на стола. Момичетата отново се заеха с тоалета си, като мърмореха недоволно. Гънтър Час се засуети край нея.
- Хич да не ти пука. Ще му мине. Познаваш го.
- Писна ми от вас! - въздъхна тя.
- Нина! Хари ап! - обади се Камал Далали нейде иззад кулисите.
„Майната ти!“, прошепна Катя.
С рязко движение тя изхлузи лигавата дрешка, без да си прави труда да я вдигне от пода. Грабна раницата и се залости в една от тоалетните. На вратата беше лепнат надпис: „Пушенето на трева забранено!“. Тя се настани върху чинията и измъкна мобилния си телефон, купен само за двайсет паунда преди две седмици. Извика номера на Бари Лонгфелоу върху дисплея и го набра. Отговориха й почти веднага.
- Обажда се Кейт - рече колебливо тя. - От Бейлис. Предложихте ми роля във вашия спектакъл.
- Роля?! - гласът звучеше странно далечен. - А да, спомням си. Вече си мислех, че сте се отказали.
- Не съм - каза тя.
- Добре. Утре вечер в хотел „Атинеум“, стая 165. Елате точно в 11 вечерта.
- Окей - рече Катя.
Искаше да попита още нещо, но Бари затвори телефона. „Това се казва делови подход“, помисли си тя. Някой завъртя безрезултатно дръжката на вратата. Катя се ухили злорадо. После набра друг номер. Този път се наложи да изчака повече.
- Татко? — рече тя, когато от другата страна се разнесе глас.
Обикновено се обаждаше в събота или неделя, когато тарифите бяха значително по-ниски. Днес беше четвъртък. Наближаваше полунощ. Баща й се разтревожи:
- Добре ли си? Защо се обаждаш?
- Ами просто така. Исках да ви чуя - каза тя. - Как е мама?
- Спи. Добре - отвърна лаконично той като човек, който мислено пресмята секундите в пенита.
- А ти какво правиш?
- Телевизия.
- Гледаш телевизия? - попита тя недоумяващо.
- Да де, да! Виж, ще изхарчиш сума ти пари… - нервно поде той.
- Не се безпокой, какво дават? - нехайно продължи тя.
- Глупости - рече той и млъкна.
Тя също замълча. Линията пращеше леко. Катя си даде сметка, че родителите й винаги разговаряха с нея по този абсурден и откъслечен начин, независимо кой плащаше сметката. Най-често — тя, но за тях беше все едно. Скъпите думи сякаш парализираха говорните им способности. Мълчанието обаче не излизаше по-евтино и тя усещаше терзанията на баща си от другата страна на слушалката. Не биваше да го мъчи повече.
- Радвам се, че те чух - рече тя накрая. - Предай на мама много поздрави. Чао.
- И аз се радвам, миличка - езикът му внезапно се развърза: - Дочуване!
Дръжката на вратата отново се завъртя. Катерина остана втренчена в дисплея на телефона, докато прозорчето му угасна.
„Никога няма да се върна!“, скръцна със зъби тя. Дори клипсовете бяха за предпочитане пред унижението да търпиш онова там.
Тръгвайки си от Бейлис Плейс, Катя усети известна тъга. Беше преживяла редица весели мигове в тази дупка, но най-важното — тук бе спечелила свободата си. Беше свалила не само дрехите от тялото си, но и онези миризливи одежди, които обгръщаха девствения разсъдък на людете, надошли от Изток. Тук бе усетила за пръв път вкуса на финансовата независимост. Беше добила познание за тялото си и беше научила как да го управлява.
Почувствала се бе господар на съдбата си.
На изхода Роуз докосна нежно ръката й - спомен, който тя отнесе надолу по улицата. Въздухът бе пълен със ситни капчици. Светлините на Сохо ярко блестяха върху влажната настилка. Катя пресече Шафстбъри и слезе надолу към Чайна Таун. Хлътна в едно от мно- гобройните ресторантчета, където човек можеше да се
натъпче до пръсване в рамките на десет лири, и си поръча хрупкава печена патица - любимото й ястие. Докато наблюдаваше малкия китаец, който сръчно разчепкваше месото с лъжица, тя си помисли, че животът продължава и си струва да бъде изследван докрай.
14.
- Екселенц! - възкликна Робърт Зиблинг още от прага. - Не мога да ви опиша колко поласкан се чувствам от тази покана!
Изпълнителният директор на Famous Connections пое бледата ръка на посланика и здраво я стисна. Беше среден на ръст, малко над четирийсетте, с буйна червеникава коса. Модни тесни очила с жълти стъкла минаваха през лицето му. Носеше строго едноредно сако, закопчано чак до врата му като куртка.
- Заповядайте - рече вдървено Варадин и кимна към тежката кожена гарнитура, изпълнила предната половина на кабинета му.
Той изчака Таня Вандова да сервира чай на госта и поде предпазливо:
- Получих отлични препоръки за вашата агенция от Дийн Карвър.
- О, да! - кимна енергично Зиблинг. - Той е наш редовен клиент. Много оригинален човек. Неуморим фантазьор!…