Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
Електронното пискане на телефона го извади от дрямката. Той вдигна слушалката и сънено каза:
-Да.
- Bulgarian embassy? - пропя далечен гласец.
- Ъхъ.
- Excuse me, would you tell me if I need a visa to Bulgaria?[10] - занарежда невинно гласът.
Последва кратка пауза. В гърдите на готвача се надигна бунт. Той не знаеше бъкел английски, но успя да схване думата „виза“, което наля масло в огъня.
- А ма, путко! - злобно просъска той: - К’ва виза в сто часа през нощта ма, да ти го начукам!!!
От другата страна се понесе ситен, подигравателен смях.
- Къртиш, а? Мама ти стара! - Чаво Толоманов рязко смени интонацията. - Баница такава!
Звънеше му по мобилния си от кухнята.
- Вие ли сте, бе? Що се ебавате? - изръмжа готвачът, като се поокопити. - Готови ли сте?
- А ти как мислиш?
- Идвам - кратко рече той.
Беше четири и десет сутринта.
Кухнята вонеше на кланица. Чаво и Батьката усилено търкаха ръце над умивалника - кръвта се беше набила дълбоко под ноктите им. Фризерът пращеше от патици. Перушината и карантията бяха натъпкани обратно в чувалите. Баничаров огледа под масите и се намръщи: налагаше се да минава с парцала. В една чиния имаше купчина сребристи пръстенчета.
- Ну, убираемся отсюда - рече Батьката, като изтръска мокрите си ръце срещу стената.
Нещо щракна в мозъка на готвача.
- А денги? Где денги? - тревожно попита той.
- Ааа! - вдигна пръст Батьката. - Сорри, забьш.
- Как така забьш?! - настръхна готвачът. - Нали се разбрахме: 100 лири на ръка веднага.
- Завтра, завтра - промърмори с досада Батьката.
- Няма завтра! Сейчас! - извика Баничаров.
- Ийзи бе, мой човек - намеси се Толоманов. - Завтра ти се каза, значи завтра. Няма да се лъжем за стотинки, я. Нали, Батька?
- Так, так - кимна презрително оня.
Готвачът се опули като зомби. Вече два пъти го минаваха със същия номер. Той понечи да каже нещо, но усети, че пак ще влезе в релсите на познатия сценарий. Махна с ръка и се изплю на пода.
12.
Варадин цъфна в посолството малко след девет. По пътя бе срещнал Баничаров, който се прибираше от дежурство с найлоново пликче в ръка и угрижен гурелив поглед. Това тутакси вкисна настроението на посланика, сякаш в млякото му беше капнал неканен сопол. Поздравиха се сухо.
Зад стъклото на приемната го посрещна една не по-малко унила служителка, която медитираше над стар български вестник. Той прекоси парадното фоайе и се опита да мине през вратата, която водеше към вътрешната част на посолството. Оказа се, че е забравил кода на електронната ключалка. Няколко минути напразно се мъчеше да го налучка. Най-сетне се появи консулът, който се направи, че не забелязва затрудненото му положение (но отвътре сигурно се кикотеше!), предпазливо го поздрави и набра нужните цифри. Варадин побърза да се шмугне в асансьора и натисна копчето за втория етаж. На излизане от кабината хвърли поглед надясно, където предишния ден бе забелязал едно особено мърляво кътче върху мокета, и със задоволство установи, че вече е почистено.
Таня Вандова бе на работното си място, в преддверието на кабинета, и трескаво сортираше обичайната камара писма, която се изсипваше всяка сутрин.
- Добро утро - поздрави го тя, без да прекъсва заниманието си.
Той промърмори нещо неразбрано и хлопна вратата след себе си.
Последва кратък разговор по телефона и след малко счетоводителката долетя на галоп, помъкнала наръч папки.
- Готов ли е списъкът с наемателите? – попита той.
Тя кимна утвърдително и му подаде един лист. Варадин го разгледа обстойно и въздъхна тежко като човек, комуто предстоеше да мести огромна планина от камъни. Посолството беше доста населено, макар че през последните години щатът му бе съкратен драстично в резултат на перманентната икономическа криза. Дрехите на някогашната държава мастодонт не бяха по мярката на наследника й. Природата обаче не търпеше празно място и жилищната площ бе заета до последната мансарда от разни странни субекти с неизяснени, ала осезаеми протекции, настанени по силата на балканското обичайно право. Варадин беше наясно, че това е деликатна материя, но също така знаеше, че трябва да ги разкара един по един. Жилищната площ бе мощен лост в ръцете на всеки ръководител: с нея можеше да се търгува, да се маневрира, да се балансира. Този ресурс му принадлежеше по право и единствено той трябваше да решава кой ще го ползва.
- Защо всички тези хора живеят тук? - попита скептично Варадин.
- Амии - запецна Бианка Стругарева, докато вътрешно негодуваше: какво се правиш, че не знаеш, задник такъв. - Заварено положение! - най-сетне изстреля тя, щастлива, че е намерила точната формула.
10
Извинявайте, бихте ли ми казали дали се нуждая от виза за България?