Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
Вибрациите на властта бяха универсални, не се нуждаеха от преводач; те опипваха бдително всяко срещнато тяло: изследваха формата и състава му, проверяваха го на твърдост и цвят, търсеха грапавини и пукнатини, отчитаха силата и степента на собствените му вибрации, при положение че имаше такива. После докладваха. Телата бяха одушевени или неодушевени. Одушевените се деляха на подчинени и неподчинени. Неподчинените - на враждебни и неутрални. Враждебните - на силни и слаби.
Със силните трябваше да се внимава!
Председателят на ЕК беше силен, макар че изглеждаше мек и добре огладен - беше консистентен, без пукнатини; вибрациите му бяха ниски и приглушени, ала в тях се таеше мощ. Не толкова мощ на характера, кожото на институцията, която представляваше. Не беше за подценяване и министър-председателят беше нащрек: студен и неподвижен, с вдигната глава - жичката на микрофона, увиснала безжизнено от ухото му, - издаваше го само бавното движение на гръкляна. Нап- ред-назад. От другата му страна седеше външният министър и прилежно си водеше записки в луксозен тефтер с позлатени кантове. Той също бе натикал микрофон в ухото си, макар че не се нуждаеше от превод, очевидно за да демонстрира солидарност с началството. Варадин хвърли поглед в собствения си тефтер и с ужас установи, че е надраскал само едно самотно човече с крайници като клечки в най-долния ъгъл на страницата. Той се впусна да наваксва загубеното, но точно тогава речта на председателя някак неочаквано свърши. Настъпи известна суетня, докато думата не взе някакъв друг лидер. В този момент премиерът наклони глава към Варадин и прошепна:
- Готова ли е речта ми?
Посланикът инстинктивно кимна. Всъщност не беше сигурен. Ставаше дума естествено за английския превод на речта, който трябваше да раздадат на всички присъстващи. Въпросното произведение бе редактирано неуморно чак до последния момент и едва тази сутрин служители на посолството бяха започнали трескаво да го превеждат. Той се надигна безшумно от мястото си и се спусна към един от дипломатите, които придружаваха делегацията.
Съветникът Данаилов си бъбреше небрежно с могъщия министър на индустрията и още неколцина висши чиновници от правителствения антураж. Тази гледка предизвика киселини в стомаха на посланика. Той го дръпна настрани и попита готова ли е речта на премиера. Данаилов погледна часовника си и спокойно каза:
- Вече трябва да са я донесли. Ще ида да я взема.
Варадин с облекчение проследи фигурата му, която напусна залата за преговори, после мигновено се присъедини към групичката.
Данаилов излезе от Ланкастър Хаус с походка на добре похапнал човек, прекоси двора с паркираните лимузини и отиде до портала. Там вече го чакаше и се озърташе неспокойно стажантът Никола Пуйчев. Той нямаше пропуск за конференцията, задачата му беше просто да донесе преведената и размножена на ксерокс реч от посолството.
- Как си, момче? - потупа го Данаилов по рамото.
- Получихте ли я? - попита стажантът. Изглеждаше объркан и притеснен.
- Какво да сме получили?
- Ами речта - каза той.
- Не я ли носиш? - учуди се съветникът.
- Преди малко ви я пратих по един човек - рече стажантът и побърза да се оправдае. - Страхувах се да не стане късно.
- Чакай тук. Ще ида да проверя - каза съветникът с внезапно помрачнял глас.
След малко се върна още по-мрачен.
- Няма я - рече той, почесвайки се зад ухото. - Защо не ме изчака бе, умник?
- Чаках - проплака стажантът. - Нямаше ви и се притесних. Помолих един човек да извика някой отвътре, но той предложи сам да я занесе.