Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Станислав сдържано и студено му обясняваше, че стандартните реакции не могат да бъдат предмет на литературата, че дребните страсти и битовите истерии са изсмукани от пръстите… „Връща се съпругът от командировка и под кревата…“ Вицовете не ме интересуват, каза той високомерно.
Ама си написал виц! — гракна Сеня и почервеня. А впрочем дребните страсти са същината на великата литература. В нея са описани случаи, когато за някаква си сополива носна кърпа са ставали убийства. А ти си написал истински анекдот: той е Йосиф, тя е Мария, следователно детето им е обезателно от Светия Дух! Нима не чувстваш, че това е чист виц, при това неприличен?
Станислав побесня. Разбира се, чувстваше, че не се е получило така, както го бе замислил, но въпреки това му се струваше, че е прав той, а не онзи циник с конски зъби. Как да му обясни, че детето има очите на Мария, лицето на Мария, душата на Мария? Мария не умее да лъже — точно така, както ти, муцуно, не умееш да крадеш, при всичките си останали недостатъци. Отначало Йосиф, както и всички останали, е изкушен да се срине в пошлост, но пред очите му е не озъбената ти конска глава, а нейното лице, нейният уплах, нейната любов… Трябва да си мръсно животно, циник и мръсник, за да повярваш във вулгарното…
Сеня го слушаше, озъбил огромните си жълти зъби, сякаш се готвеше с тях да отвори поредната бирена бутилка, после смотолеви:
— Ами да, да… „Отело не е ревнив, а доверчив“… — и изведнъж закрещя: — Така го и напиши! Защо не си го написал така, а си изложил анекдот и нищо повече… Говориш по-добре, отколкото пишеш, а после се сърдиш! Демостен нещастен! Омир очилат!
Станислав не поправи нищо. Просто не можа. Препрочете всичко, зачеркна няколко излишни епитета, махна епизода със сбиването във влака и разсъжденията за това какво е Йосиф — библейският Йосиф — за Мария и Христос, защо е необходим и защо се явява на сцената. Всичко останало остави както си беше. „Нека злословят…“
След като преодоля мъчителния си страх, го даде на Лариска да го прочете, но в негово присъствие. Докато тя четеше, той палеше цигара от цигара и крадешком я наблюдаваше. Тя поразително приличаше на неговата Мария. Господи, мислеше си той панически. Поне тя да го хареса. Поне мъничко. Моля те! Досега не разбираше колко важно е това за него, сякаш в този момент се решаваше съдбата му… Тя обърна последната страница, погледна го с влажни очи, после стана, приближи се, целуна го и той почувства пристъп на първобитно щастие — беше като удушване, като сладък припадък, и заплака, умирайки от срам и облекчение.
Дойде ред на Виконта, който категорично отказа да чете в присъствието на автора. Раздразнен и недоволен, взе ръкописа и Станислав като пълен идиот чакаше до четири сутринта позвъняването му. Мътните да го вземат. Онзи не беше такъв човек…
Вечерта на следващия ден го покани на гости, извади красива бутилка „Наполеон“, наля в дядовите бокали, вдигна своя и гледайки над кристала, каза: „Ти победи, мой Стак. Създал си свят, в който живеят, страдат и умират.
Congratulations14, Красногоров!“ И чашите тихо звъннаха в чест на успеха, в чест на победата и славата.
Глава осма
Той даде ръкописа на Сеня Мирлин, който го отнесе в списание „Червена заря“, където имаше връзки. Списанийцето бе посредствено, младежко-ученическо, задушавано от идеологическия отдел на областния комитет, но, първо, завеждащият отдела за проза бе добър познат на Мирлин. Бе страхлив, иначе съвсем порядъчен човек. И второ, главният редактор всеки момент трябваше да бъде повишен в Москва и не му пукаше от нищо: присъстваше физически и дори подписваше разни книжа, но като че вече не бе тук — душата и партийният му дълг се намираха в столицата, в отдела за култура на ЦК, а обкомът още не бе назначил нов главен редактор и според слуховете нямаше предвид никого. „Вчера беше рано, а утре ще е късно“ — резюмира ситуацията Сеня и се хвърли в боя.
Отначало Станислав мечтаеше, страдаше и се надяваше. Всеки ден звънеше на Мирлин, досаждаше му, хленчеше, заплашваше, че „сам ще отиде и ще им даде да се разберат“. Сведения от бойното поле идваха от дъжд на вятър и все бяха мъгливи. Някакви никому неизвестни Колобродин и Околокаемов „взели да го четат“, „държали го“, „заплашвали да не го одобрят“, после проявявали милост и се съгласявали да оставят нещата така. Всеки момент добра рецензия щеше да даде Алсуфиев („… познаваш ли Алсуфиев? Известен поет-доносник. Мутра и половина!“) — тъкмо се навил, говедото му с говедо, и заминал за Баден-Баден, точка… Нищо, ще го дадем на Каманин… Каманин, братле, си е Каманин! И щеше да напише, ама калпазанинът му първо се запил задълго, а после влязъл в болница с микроинфаркт…
14
Поздравления (англ.) — Бел.ред.