Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
— Хм — смръщи се учителят, — кой е този умник, който е написал „повече“ с тире? Кой го е писал?
Никой не отговори. Господин учителят с гръмовен глас повтори въпроса:
— Кой го е писал?
Челе разсъди. Помисли си, защо му трябва да натопи момчетата. Думата беше написал Барабаш, но защо му трябваше да го злепоставя? И той каза смирено:
— Написа го сестра ми.
И той преглътна мъчително. Не беше хубаво да лъже, но нали спаси приятеля си… Учителят не отговори. Момчетата започнаха да говорят едно през друго.
— Извинете, никак не е хубаво, дето Барабаш издаде за знамето — забеляза Колнаи ядосано.
Барабаш се заоправдава:
— Винаги се заяжда с мене! Щом са ми взели печата, съюзът е разтурен.
— Тихо! — прекъсна спора учителят Рац. — Ще ви дам да се разберете. От този момент съюзът престава да съществува и само да чуя още веднъж, че сте забъркали такава каша! Ще ви намаля поведенията на всички, а на Вайс най-много ще го намаля, защото той е бил председател.
— Извинете! — прекъсна го почтително Вайс. — Днес бях за последен ден председател, защото трябваше да имаме събрание и бяхме набелязали друг за следващия месец!
— Набелязаният е Колнаи — рече ухилено Барабаш.
— Все едно — каза учителят. — Утре всички ще останете до два часа. Ще ви науча аз. А сега си отивайте!
— Довиждане! — изреваха всички в хор и се размърдаха. Този критичен момент искаше да използува Вайс и посегна да прибере маджуна. Учителят го забеляза:
— Не пипай!
Вайс направи почтителна гримаса:
— Няма ли да ни върнете маджуна?
— Не. Напротив, ако някой има още, нека го даде веднага, иначе, ако науча, че е скрил, ще го накажа най-строго.
При тези думи излезе Лесик, който досега мълчеше като риба. Той извади от устата си парче маджун и с болка на сърцето и омазани ръце го лепна към общия.
— Няма ли повече?
Вместо отговор Лесик отвори уста. Показваше, че няма повече. Учителят взе шапката си.
— Само да чуя още веднъж, че сте основали съюз! Марш в къщи!
Момчетата мълчаливо се измъкнаха и само едно от тях се обади тихичко.
— Довиждане! — поздрави отделно Лесик, понеже преди малко, когато всички се сбогуваха, устата му беше пълна.
Господин учителят си отиде и членовете на разтурения съюз останаха сами. Момчетата се спогледаха омърлушено. Колнаи разказа на Бока, който ги чакаше, как е преминал разпитът. Бока въздъхна облекчено.
— Много се изплаших, защото помислих, че някой ни е издал за площадката… — рече той.
През това време Немечек пристъпи към групата и шепнешком съобщи:
— Вижте… докато ви разпитваха, аз стоях до прозореца… там имаше ново стъкло… и…
Той показа пресния маджун, който беше откъртил от прозореца. Останалите го гледаха възхитени. Очите на Вайс светнаха:
— Щом имаме маджун, имаме и съюз! На площадката ще проведем събранието.
— На площадката! На площадката! — извикаха останалите. И всички се завтекоха към къщи. Коридорът проехтя от ехото на сигналите, които момчетата от улица „Пал“ викаха:
— Хахо, хей! Хахо, хей!
Всички изхвърчаха през вратата. Бока вървеше бавно сам. Той мислеше за Гереб, за предателя Гереб, който мъкнеше фенера в Ботаническата градина. Потънал в мисли, той се прибра, обядва и седна да учи урока по латински за следния ден…
Дявол знае как успяха толкова бързо, но членовете на съюза на маджунарите в два и половина се появиха на площадката. Барабаш идваше направо от обяд, защото още дъвчеше коричка. Той зачака Колнаи на вратата, за да го цапне по главата. На Колнаи се беше събрало много.
Когато се събраха в пълен състав, Вайс ги извика между купчините дърва.
— Откривам събранието — започна той много сериозно.
Колнаи, който си беше получил своето и съответно си го беше върнал на Барабаш, поддържаше, че въпреки забраната на учителя трябва да запазят съюза.
Барабаш обаче го упрекна:
— Говори така, защото сега е негов ред да стане председател. Стига вече с този съюз. Вие всички поред ставате председатели, а ние дъвчем маджуна за тоя, дето духа. Отвращавам се. Никога ли вече няма да дъвча друго освен този проклет маджун?
Немечек реши да се обади.
— Искам думата — каза той на председателя.
— Господин секретарят иска думата — рече сериозно Вайс и удари малкото звънче, което бяха купили за два крайцера.
Обаче думите заседнаха в гърлото на секретаря на съюза Немечек. Той видя до една от купчините Гереб. Никой освен него и Бока не знаеше още къде бяха видели Гереб през онази паметна вечер. Гереб се мотаеше сам между купчините дърва и пое към колибата, в която живееше словакът с кучето си. Немечек разбра, че е длъжен да не изпуска из очи предателя и да следи всяка негова стъпка. Бока беше наредил — докато той не дойде, Гереб не бива да узнае, че са го видели да седи с червеноризците около фенера на острова. Нека си мисли, че никой не знае за постъпката му.