Петстотинте милиона на Бегюм

— Сигурно е станало някакво срутване — рече надзирателят, — но това е малко вероятно! Какво би могъл да прави той в разработваните галерии в неделно време?

— О, може би е отишъл да търси насекоми, преди да е излязъл — отговори пазачът. — Това е истинска страст у него.

Момчето от конюшнята, което пристигна точно тогава, потвърди това предположение. То беше видяло Карл да тръгва с фенера си преди седем часа.

Не оставаше значи друго, освен да предприемат грижливо претърсване. Извикаха със свирка останалите пазачи, разпределиха си работата по един голям план на мината и всеки, въоръжен с лампа, почна да изследва галериите от втори и трети разред, които им бяха възложени.

За два часа всички участъци от каменовъглената мина бяха прегледани и седмината мъже се събраха отново на площадката. Никъде нямаше ни най-малка следа от срутване, но никъде нямаше ни най-малка следа и от Карл. Надзирателят, навярно подтикван от обадилия се у него глас, беше склонен да приеме, че детето сигурно е минало незабелязано и се намира, дума да не става, в къщи, но Марсел, убеден в противоположното, настоя да се направят нови претърсвания.

— Какво е това? — рече той, като посочи на плана един отбелязан с пунктир участък, който сред определеността на съседните напомняше някоя от тези „неизвестни земи“, които географите означават по границите на арктическите континенти.

— Това е зона, временно изоставена поради стесняването на разкопавания пласт — отвърна надзирателят.

— Как, има изоставена зона?… Тогава точно там трябва да търсим! — подзе Марсел с авторитет, на който другите се подчиниха.

Скоро стигнаха до отвора на галериите, които, ако се съдеше по лепкавите и мухлясали стени, навярно са били изоставени от доста години. Известно време те вървяха по тях, без да открият нищо подозрително, когато Марсел изведнъж ги спря и им рече:

— Не се ли чувствувате някак отмалели и не усещате ли болки в главата?

— Виж ти! Наистина! — отвърнаха спътниците му.

— Що се отнася до мен — подзе Марсел, — от един миг насам се чувствувам позашеметен. Сигурно тук има въгледвуокис!… Ще ми позволите ли да запаля една клечка? — попита той надзирателя.

— Запалете, моето момче, не се стеснявайте.

Марсел извади от джоба си кутийка кибрит, драсна една клечка и като се наведе, приближи малкия пламък до земята. Той скоро угасна.

— Бях сигурен — рече той. — Газът като по-тежък от въздуха остава досами земята… Тук не бива да стоите — говоря за тези, които нямат апарата Галибер. Ако желаете, майсторе, да продължим сами претърсването.

Съгласиха се да направят така. Марсел и надзирателят, захапали мундщука на цилиндъра с въздух, сложиха щипките на ноздрите си и навлязоха в следващите една след друга стари галерии.

Петнадесет минути по-късно те излязоха отново, за да напълнят с пресен въздух резервоарите, после, като свършиха тази работа, продължиха по-нататък.

Когато подновиха въздуха за трети път, усилията им най-сетне се увенчаха с успех. Малка белезникава светлинка, една светлинка от електрическа лампа, се показа далеч в тъмното. Те се затекоха към нея.