Петстотинте милиона на Бегюм
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Далчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петстотинте милиона на Бегюм». Краткое содержание книги:
И тя си представяше как нейното момче държи ролетката опъната в галериите, докато инженерът с бележник в ръка отбелязва цифрите и, втренчил поглед в компаса, определя посоката на пробива.
— За жалост — подзе Карл — няма кой да ми обясни това, което не разбирам по аритметика, и много ме е страх, че няма да отговоря добре.
Тук Марсел, който мълчаливо слушаше край огъня в правото си на техен пансионер, се намеси в разговора и рече на детето:
— Ако ми посочиш кое те затруднява, ще мога може би да ти го обясня.
— Вие ли? — попита госпожа Бауер с известно недоверие.
— Несъмнено — отвърна Марсел. — Мислите ли, че нищо не уча на вечерните курсове, на които ходя редовно след вечеря? Преподавателят е много доволен от мене и казва, че бих могъл да подготвям ученици сам.
След тези доводи Марсел отиде да вземе от стаята си една тетрадка с бели листа, намести се до момчето, запита го какво му е трудно в задачата и му го обясни толкова добре, че Карл, учуден, не срещна по-нататък никакво затруднение.
От този ден госпожа Бауер почна да се отнася към своя пансионер с по-голямо уважение, а Марсел обикна своя малък другар.
Пък и той сам беше се показал примерен работник и не закъсня да бъде повишен най-напред във втори разред, а после в първи. Всяка сутрин в седем часа той беше пред портата О. Всяка вечер след вечеря отиваше на курса, воден от инженер Трубнер. Геометрия, алгебра, рисуване и чертане на машини — той пристъпваше към всичко с еднакво желание и успехите му бяха толкова бързи, че преподавателят му се учуди много. Два месеца след като влезе в завода Шулце, младият работник беше сочен като един от най-будните умове не само в сектор О, но и в целия Стоманен град. Един доклад от неговия непосредствен ръководител, изпратен в края на тримесечието, носеше следната официална оценка.
„Шварц (Йохан), 26-годишен, работник леяр от първи разред. Длъжен съм да посоча на централната администрация този човек като напълно «изключителен» в трояко отношение: с теоретическите си познания, с практическата си сръчност и с ярко изявения си изобретателен ум.“ Необходим беше при все това един необикновен случай, за да привлече окончателно върху Марсел вниманието на неговите ръководители. Този случай не закъсня да се яви, рано или късно, както става винаги: за съжаление той дойде при най-трагични обстоятелства. Една неделна утрин Марсел, зачуден доста от това, че бие десет часът, а малкият му приятел Карл го няма още, слезе да попита госпожа Бауер дали знае на какво се дължи това закъснение. Намери я много разтревожена. Карл трябвало да си дойде най-малко преди два часа. Видял безпокойството й, Марсел предложи да отиде за новини и тръгна към шахтата „Албрехт“.
По пътя срещна много миньори и не пропусна да ги попита дали са видели момчето; после, като получи отрицателен отговор и размени с тях онова „Глюкауф! — щастливо излизане“, с което се поздравяват немските въглекопачи, Марсел продължи пътя си.
Към единадесет часа той пристигна на шахтата „Албрехт“. Тя не беше шумна и оживена, както е през седмицата. Само някоя „шапкарка“ — така миньорите наричат на подбив сортировачките на въглища — разговаряше с маркьора, когото дългът задържаше пред зева на кладенеца и в този почивен ден.
— Видели ли сте да излиза малкият Карл Бауер, номер 41902? — попита Марсел този служител.
Човекът погледна списъка и поклати глава.
— Има ли мината и друг изход?
— Не, този е единствен — отговори маркьорът. — Прокарваната галерия, която трябва на север да излезе на повърхността, не е още довършена.
— В такъв случай момчето е долу?
— Несъмнено, и това е наистина странно, тъй като е неделя и само петимата нарочни пазачи трябва да останат там.
— Мога ли да сляза, за да се осведомя?…
— Само с разрешение.
— Може да се е случило някакво нещастие — рече тогава „шапкарката“.
— Нещастни случаи са невъзможни в неделя.
— Но най-сетне — подзе Марсел — аз трябва да зная какво се е случило с това дете.
— Обърнете се към надзирателя на машината в това бюро… ако го намерите.
Надзирателят, в празничен неделен костюм с твърда като тенекия яка на ризата, висеше за щастие още над сметките си. Като разумен и разбран човек, той сподели веднага безпокойството на Марсел.
— Ей сега ще отидем да видим какво има — рече той.
И като даде заповед на дежурния механик да бъде готов да спуска кабела, той се приготви да слезе в мината с младия работник.
— Нямате ли апарати Галибер? — попита Марсел. — Те могат да потрябват…
— Имате право. Никога не се знае какво става на дъното на дупката.