Петстотинте милиона на Бегюм

Очистен от наслоилия се по кожата му въглищен прах, Карл наистина не беше по-грозен от другите. Русите му копринени коси, сините му и нежни очи отиваха на извънредно бялата му кожа, но ръстът му беше много мъничък за неговата възраст. Този живот без слънце го правеше анемичен като маруля и вероятно, ако уредът на доктор Саразен за изброяване на кръвните телца се използуваше за кръвта на малкия миньор, той щеше да открие в нея съвсем недостатъчно количество от червенокръвни запаси.

По нрав Карл беше мълчаливо, флегматично, спокойно дете с малко от тази гордост, която чувството за непрестанна опасност, навикът към постоянен труд и задоволството от преодоляната мъчнотия дават на всички миньори без изключение.

Голямо блаженство беше за него да седне до майка си на четвъртитата маса в средата на ниската стая и да набожда на картон множеството ужасни насекоми, които донасяше от недрата на земята. Равномерната топла атмосфера на мините има своя особена фауна, слабо позната на естествениците, както влажните стени на въглищните пластове имат своя странна флора от зеленикави мъхове, от нийде неописани гъби и безформени снопчета. Тъкмо това беше забелязал инженер Маулесмюлхе, влюбен в ентомологията, и беше обещал по едно екю за всеки нов вид, от който Карл би могъл да му донесе мостра. Тази съблазнителна перспектива беше накарала най-напред момчето да изследва грижливо всички кътчета на каменовъглената мина и лека-полека беше направила от него колекционер. Ето защо то търсеше сега насекоми за своя собствена сметка. Впрочем в увлечението си то не се ограничаваше само с паяците и мокриците. Поддържаше в самотата си сърдечни отношения с два прилепа и един едър полски плъх. Дори ако можеше да му се вярва, тези три живинки бяха най-интелигентните и най-милите твари на света; по-одухотворени и от неговите коне с дълга свилена козина и лъскава задница, за които Карл говореше все пак с възторг.

Там беше преди всичко Блер Атол, старейшината на конюшнята, стар философ, слязъл преди шест години на петстотин метра под морското равнище и не видял никога оттогава дневна светлина. Сега беше почти ослепял. Но затова пък колко добре познаваше своя подземен лабиринт! Как само знаеше да завива надясно или наляво, теглейки своята вагонетка, без някога да сбърка ни крачка! Как навреме се спираше пред вентилационните врати и оставяше необходимото пространство, за да могат да се отворят! И как приятелски цвилеше сутрин и вечер, точно в минутата, когато се полагаше да му дадат ярма! Той е толкова добър, толкова гальовен, толкова нежен!