Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Призрачната жена носеше бяла риза, която бе изцапана или с тъмночервена боя, или с кръв, и джинси. Дънките бяха изпъкнали и заоблени на бедрата, там, където имаше крака в тях, обаче от коленете надолу крачолите им се бяха прострели по плочките като старите кожи на някакви причудливи сини змии. После изведнъж се издуха. Издуха… Труди си даваше сметка, че думата звучи налудничаво, ала точно това се беше случило. В същия миг чернокожата внезапно порасна пред очите и, издигайки се от безкракия си, не по-голям от кинта и двайсет ръст до нормалната си височина от метър и шейсет и пет или метър и седемдесет. Беше като да гледаш някой филм със специални ефекти, само дето това не беше никакъв филм. Това бе животът на Труди.
На лявото си рамо непознатата носеше торбичка с ленени кантове, която изглеждаше така, все едно бе изплетена от слама. Счетоводителката имаше чувството, че е пълна с някакви чинии или блюда. В дясната ръка на негърката се поклащаше износена червена чанта с ремък, наподобяваща спортен сак, в която имаше нещо голямо и четвъртито, очевидно тежко. Труди не можеше да прочете всичко, написано на сака, ала забеляза, че част от него гласеше: „СРЕДНИЯ УЛЕЙ“. В следващата секунда непознатата сграбчи Труди за ръката.
— Какво носиш в чантата? — попита тя. — Имаш ли обувки?
Този въпрос накара Труди да погледне към краката на негърката и да направи поредното си смайващо откритие — стъпалата на чернокожата бяха бели. Бели като нейните.
Счетоводителката беше чувала за хора, които онемяват от потрес; сега това се случваше с нея. Езикът и бе залепнал за небцето. Със зрението и обаче всичко беше наред и очите и не пропуснаха нищичко. Белите стъпала. Капките върху лицето на жената, които най-вероятно бяха от засъхнала кръв. Силната миризма на пот, сякаш появата на Второ Авеню по такъв внезапен начин бе свързана с неистови физически усилия.
— Ако имаш обувки, госпожо, най-добре ми ги дай веднага. Не искам да те убивам, ама трябва да се добера до едни хора, дето да ми помогнат за мъничето, и не мога да отида дотам боса.
Никой от присъстващите в тази част на Второ Авеню не и обърна внимание. Хората — вярно, че не бяха много — си седяха спокойно на стълбите на търговския център „Хамаршолд 2“, като някои гледаха точно към Труди и тъмнокожата жена (добре де, почти тъмнокожата жена). Погледите им обаче бяха напълно равнодушни — те не само че ни най-малко не бяха разтревожени, ами и въобще не се интересуваха от случващото се… Какво, по дяволите, им ставаше? Слепи ли бяха?
Е, в крайна сметка, не те са сграбчени от някаква луда непозната, която на всичкото отгоре я заплашва да я убие…
Платнената торба, в която се намираха обувките и за офиса (изключително удобни, от мека кожа, със средно високи токчета), бе изтръгната от рамото и. Негърката надзърна вътре, после отново впери взор в Труди.
— Какъв размер са тези? — попита.
Езикът на счетоводителката най-накрая успя да се отлепи от небцето, ала от това нямаше кой знае каква полза, понеже изведнъж натежа като оловен, потъвайки в устата и.
— Ня’а значение. Сузана разправя, че като те гледа, сигурно носиш седми номер. Тези трябва да свършат ра…
Лицето на призрачната жена изведнъж потрепери. Непознатата вдигна едната си ръка — тя се понесе неуверено във въздуха с леко разтворен юмрук (изглеждаше все едно жената не умееше да си служи с нея) и я удари по челото, точно между очите. Внезапно изражението и се промени. Навремето Труди беше ходила на доста театрални представления и това и напомни за начина, по който комиците, специализирали се в изкуството на пародията, кривяха физиономиите си. Когато тъмнокожата заговори отново, гласът и също се беше променил. Сега говореше като интелигентна, образована жена, при това (Труди можеше да се закълне в това) доста уплашена.
— Помогнете ми — каза тя. — Казвам се Сузана Дийн и аз… Аз… Аз… о, не… О, Боже…
Лицето на негърката отново се изкриви, ала този път от неизразима болка, и тя се преви, притискайки ръце към корема си. Когато пак вдигна глава, счетоводителката забеляза, че я гледат очите на първата жена — онази, която я заплашваше, че ще я убие заради един чифт обувки. Тъмнокожата отстъпи крачка назад, както си беше боса, продължавайки да стиска в ръце торбата с прекрасните обувки марка „Ферагамо“ на Труди Дамаскъс и новия брой на „Ню Йорк Таймс“.
— О, Боже! — възкликна тя. — Леле, колко боли само! Майчице мила! Трябва да го спреш. Хич не му е времето сега, особено пък на тази мръсна улица, наистина ще трябва да го забавиш за известно време.