Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Още не — призна Диблър.
— Тогаз, приятелче, връщай се в края ей там…
— Детритус!
— Да, гусин Диблър?
— Удари този човек.
— К’вото кажете, гусин Диблър.
Ръката на трола замахна, пазачът литна, проби вратата и се просна сред отломките пет-шест метра навътре в двора. От опашката се чуха радостни възгласи.
Диблър погледна доволен Детритус, който носеше само оръфана набедрена превръзка, за да скрие каквото троловете смятаха за необходимо да не показват.
— Браво на теб.
— К’вото кажете, гусин Диблър.
— Но трябва да ти намерим подходящ костюм — реши Гърлото. — Сега те моля да пазиш тук. Не пускай никого.
— К’вото кажете, гусин Диблър.
След две минути малко сивкаво куче се шмугна между късите криви крака на трола и прескочи останките от вратата. Детритус не му попречи, защото всеки знае, че помиярите си ходят където искат.
— Господин Среброриб? — осведоми се Диблър.
Среброриб прекосяваше студиото, понесъл внимателно кутия с току-що заснети филми, но се закова на място, защото някаква кльощава фигура го връхлетя като завърнала се у дома блудна невестулка. А изражението на Диблър прилягаше на дълго, гъвкаво и бяло създание, което се плъзва над кораловия риф и навлиза в топлите плитчини, където се плацикат дечица.
— Какво има? — стреснато попита Среброриб. — Кой сте вие? Как вляз…
— Името ми е Диблър — представи се търговецът. — Но нямам нищо против да ми казвате Гърлото.
Стисна омекналата ръка на Среброриб, хвана го за рамото и пристъпи напред, раздрусвайки ръката енергично. Показваше безгранична приветливост, освен това се погрижи Среброриб да си изкълчи лакътя, ако понечи да се дръпне.
— И бих искал да ви призная веднага — продължи Диблър, — че всички сме потресени от това, което вие, момчета, правите тук.
Среброриб се пулеше към ръката си, подложена на приятелското мъчение, и се усмихваше неуверено.
— А кои… сте вие?
— Всичко това… — Диблър пусна рамото му само колкото да посочи с всеобхватен жест оживения хаос наоколо. — Фантастично е! Великолепно! Последната ви творба, ох, как се казваше…
— „Бъркотия в бакалията“ — подсказа Среброриб. — В която крадецът отмъква наденичките, а продавачът го гони, нали?
— А, да… — Застиналата усмивка на Диблър се смръзна напълно само за секунда-две, преди отново да прелее от искреност. — Тази беше. Изумително! Направо гениално! Прекрасно изразена метафора!
— Струваше ни почти двадесет долара, между другото — осведоми го Среброриб със свенливо самодоволство. — Разбира се, платихме и четиридесет пенса за наденичките.
— Изумително! — повтори Диблър. — И сигурно са я гледали стотици хора?
— Хиляди — поправи го Среброриб.
За усмивката на Гърлото вече не можеше да се намери подобаващо сравнение. Ако бе успял да я поразшири още мъничко, горната половина на главата му щеше да тупне на земята.
— Хиляди? Наистина ли? Чак толкова ли? И естествено те ви плащат по…
— О, в момента събираме кой колкото даде — прекъсна го Среброриб. — Само за да си покрием разходите по експериментите, нали разбирате. — Той погледна надолу. — Извинете, бихте ли престанал да тръскате ръката ми?
Диблър също погледна надолу.
— Да, разбира се!
Пусна ръката му, но тя продължи да подскача още няколко секунди заради мускулните спазми.
Гърлото помълча като човек, вслушващ се унесено в гласа на своето божество. После промълви:
— Знаете ли, Томас… Нали мога да ви наричам Томас?… Когато видях този шедьовър, аз си казах: „Диблър, зад всичко това има един неподправен творец“…
— … но как научихте малкото ми име?…
— … „да, творец, който заслужава да е свободен, за да общува със своята муза, вместо да се обременява с всички отнемащи време дреболии в управлението на бизнеса.“ Прав ли съм?
— Ами… вярно е, че книжата ме затрупват…
— Тъкмо това очаквах да чуя — увери го Гърлото. — Помислих си: „Диблър, длъжен си да отидеш там незабавно и да му предложиш услугите си.“ Знаете за кои услуги говоря. Административните. За да снема товара от плещите ви. За да вършите онова, което умеете най-добре, нали? Е, Том?
— Аз… аз… разбира се, силата ми наистина е в…
— Именно! Правилно! — поощри го Диблър. — Приемам предложението ти, Том!
Очите на Среброриб се изцъклиха.
— Ъ-ъ…
Диблър го тупна игриво по рамото.
— Ти само ми покажи тези книжа, после си свободен да вършиш онова, в което ти е силата.
— Ъ-ъ… Да — съгласи се Среброриб.
Гърлото стисна двете му ръце и го озари с хиляда вата искреност и почтеност.
— Това е велик момент в живота ми — изрече дрезгаво. — Трудно ми е да изразя с думи какво означава той за мен. Признавам честно, че по-щастлив ден не съм имал. Исках да ти кажа това, Томи. От все сърце.