Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)». Краткое содержание книги:
Роджър и проницателният му господар Бенджамин Даунби отново получават тайно поръчение от крал Хенри VIII.
Херцог Бъкингам е екзекутиран публично за държавна измяна, а скоро след това Шалот и господарят му узнават действителната причина за неговата гибел. Бъкингам е бил по следите на две свещени реликви — Светия Граал и Екскалибур, меча на крал Артур, които според легендите са укрити някъде около абатството в Гластънбъри. Но кралят също иска да се добере до реликвите, които биха му придали небивала сила и слава.
Затова Роджър и Бенджамин Даунби потеглят за Гластънбъри, но този път срещу тях се изправя тайното общество на тамплиерите. След разпускането на ордена оцелелите тамплиери се обгръщат в тайнственост, но продължават да дърпат конците в немалко политически интриги — а една от целите им е унищожаването на династията Тюдор.
Вещици, проклятия и привидения преследват Роджър и Бенджамин, а освен търсенето на реликвите им се налага да разследват и редица жестоки убийства.
В началото гневът още кипеше в мен и на висок глас крещях, че съм невинен пред студените сиви стени и двата едри плъха, които сякаш изникнаха от нищото. Плъховете слушаха протестите ми, а когато се унесох в неспокоен сън, изгризаха хляба и изпиха до капка виното ми от очукания бокал. Събудих се премръзнал по тъмно и ме обзе страх. Онзи надут пуяк — Бог да опрости греховете му, който и да е бил — нарочно беше предизвикал дуела. Кой го беше изпратил? Кой беше подготвил това малко представление?
После се сетих за краля, с неговите свински очички, за нашия господар кардинала, майстора на интригите и страхът ми се превърна в ужас, от който сърцето ми замря.
Глава четвърта
Не съм някое наплашено псе, което би се съгласило да стои мирно во веки. И в по-напечени положения съм се оказвал, не се съмнявайте: бил съм на бесилката в Монфокон; диви зверове са ме преследвали из бордеите на Париж и лабиринтите на Франсоа I; спасявал съм си кожата с плуване в Босфора, а веднъж кръвожадни лютерани ме бяха хванали натясно в руините на античния Рим. Затова престоят ми в отбранителната кула на двореца Ричмънд далеч не ме хвърли в ужас, по-скоро само ме постресна. Повърнах само два пъти и панталоните ми скоро изсъхнаха. (Капеланът ми няма да се отърве с толкова малко, ако не престане да се кикоти и не започне да пише. Знаете ли, не мога да погледна лицето му, без да ме споходят мисли за пъкления огън!)
Най-после потънах в сън, а когато се събудих, бях премръзнал и гладен. Вперих очи в малката решетка високо горе на стената, видях, че нощта е паднала, и реших, че всички до един са забравили за мен. Не бяха, разбира се. Час по-късно вратата на килията се отвори и Бенджамин влезе, понесъл в ръка чаша горещо вино с мляко и подправки. (Да даде Бог покой на душата му, господарят ми беше предвидлив човек.) С извадени мечове в ръце след него влязоха и неколцина от свитата на кардинала. Под островърхите шлемове лицата им бяха навъсени.
— Хайде, Роджър — продума тихо Бенджамин. — Негово преосвещенство кардинала, а да не споменаваме и негово величество краля, искат да ни видят.
Не свали очи от мен, докато допивах чашата, а после подуши наоколо.
— Тук мирише особено — отбеляза той. — Несъмнено мястото не подхожда на човек като теб, Роджър.
(Бог да го благослови, беше толкова чистосърдечен!)
Облечените в ливреите на Уолси придворни ни съпроводиха нагоре по стълбите, по дългите облицовани с дърво коридори до кабинет, разположен високо в една от кулите. Стаята беше потънала в мрак, единственият източник на светлина бяха восъчните свещи, наредени на гладка овална маса. Негово дяволско преосвещенство искаше срещата ни да остане в тайна.
Облечен в пурпурен, подплатен жакет и с бяла риза от чиста коприна, обшита по маншетите и яката с брюкселска дантела, кралят седеше почти проснат начело на масата. Казвам „почти проснат“, защото ми се стори пиян. Затлъстялото му лице беше зачервено, а грубиянският, вторачен поглед на очите му изглеждаше по-опасен от всякога. (Помня тъмните очи на Ан Болейн. Какво, за Бога, е видяла в него? Два дни преди да изгуби главата си, Ан ми довери, че ако може отново да изживее живота си, по-скоро би се венчала за самата Смърт, захапала кост, отколкото и миля да извърви придружена от нашия тлъст крал. Съгласих се с нея.)
Хенри изглеждаше опасен, дори както се беше проснал начело на масата, дебелите му пръсти потропваха по масата и от движението им пръстените по тях потракваха по дървото в мъртвешки барабанен ритъм. Уолси седеше зад него, накипрен както обикновено в пурпурна коприна, с подстригана и намазана с благовония коса. Топчестото му лицето беше непроницаемо.
— Влезте! Влезте! — подкани ни негово преосвещенство и посочи към двата стола в противоположния край на масата. — Прескъпи ми племеннико, най-после се срещаме. Струва ми се, познаваш всички присъстващи?
Кардиналът махна с ръка към присъстващите.
Отляво на краля седяха Мандевил, Саутгейт и двамината им служители с вид на призраци. Срещу тях на масата, от страна на Уолси, разтревожени от среднощната среща, седяха семейство Сантер. Прелестната Рейчъл също присъстваше.
— Срещали ли сте се вече?
— Прескъпи ми чичо — отвърна му Бенджамин, — не сме се срещали единствено с теб.
Уолси долови упрека и се засмя.
— Държавни дела, държавни дела, прескъпи ми племеннико — отблъсна стола си назад и прекоси стаята. Надвеси се, сграбчи Бенджамин за раменете и го разцелува горещо по двете страни. — Бъди нащрек! Бъди нащрек, скъпи племеннико! — дочух шепота му. — Подчинявай се на краля безпрекословно.