Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Почакайте — ще проверя дали е тук. Кой го търси?
И гласчето на Пег, задъхано, отвръщаше през две хиляди мили.
— Кажете му, че е Пег! Пег!
Аз се преструвах, че отивам донякъде и се връщам.
— Няма го. Позвънете след час.
— След час… — отекваше Пег.
И — трак, пиу — вече я нямаше.
Пег.
Нахлух в кабината и грабнах слушалката.
— Пег? — изкрещях.
Ала не беше Пег.
Мълчание.
— Кой е? — запитах.
Мълчание. Обаче оттатък имаше някой, не на две хиляди мили, а много близо, тук. И връзката беше толкова ясна, че чувах как въздухът се движи в ноздрите и през устата на безмълвния, в другия край.
— Е? — изрекох.
Мълчание. И оня звук на изчакване в телефонната слушалка. Който и да беше, седеше с отворени уста, залепнал за микрофона. Шепот. Шепот.
Мили боже, казах си, не може сексуален маниак да ми звъни в телефонна кабина. Хората не звънят на телефонни кабини! Никой не знае, че това е моята кантора.
Мълчание. Вдишване. Мълчание. Вдишване.
Кълна се, студен въздух прошумя от слушалката и ми вледени ухото.
— А, не, благодаря — извиках.
И затворих.
Бях по средата на улицата, тичах със стиснати очи, когато пак чух телефона.
Застанах насред платното, вторачих се в телефона, боях се да го пипна, страхувах се от дишането.
Но колкото повече се бавех там с риск да ме прегазят, толкова повече звънът ми заприличваше на погребално повикване от гробищата, на скръбна вест. Трябваше да се върна и да го вдигна.
— Тя е все още жива — изрече нечий глас.
— Пег? — изкрещях аз.
— Я по-кротко! — отвърна Елмо Кръмли.
Облегнах се на стената на будката, опитвах да поема дъх, успокоен, но и разгневен.
— Ти ли звънна преди малко? — попитах запъхтяно. — Откъде знаеш моя номер?
— Всеки един в това прокълнато от бога градче е чувал този телефон да звъни и те е виждал да препускаш към него.
— Кой е жив?
— Жената с канарчетата. Проверих я късно нощес…
— Това е било нощес.
— Не за това ти звъня, по дяволите. Ела вкъщи надвечер. Може и да ти одера кожата.
— Защо?
— В три часа сутринта какво те прихвана да ми стоиш пред къщата?
— Кой, аз?
— Гледай да си осигуриш алиби. Мразя да ме плашат. Ще си бъда у дома към пет. Ако си признаеш бързо, може да ти дам и бира. Който ме лъже в очите, бия!
— Кръмли! — викнах колкото ми глас държи.
— Бъди там! — И затвори.
Запътих се бавно към къщи.
Телефонът пак иззвъня.
Пег!
Или човекът с вледеняващия дъх?
Или пък Кръмли, от чиста проклетия?
С трясък отворих вратата, връхлетях вътре, затръшвах я, после с влудяващо търпение нагласих чист лист с Елмо Кръмли в моя „Ъндъруд“ и го принудих да ми казва само най-приятни неща.
Десет хиляди тона мъгла се изсипа над Венеция, налепи се по стъклата и се провря към мен през процепите под вратата.
Всякога, щом душата ми се обвие от влажен и мрачен ноемврийски хлад, разбирам, че е крайно време пак да бягам от морето и да се подстрижа.
В подстригването на косата има нещо, което уталожва кръвта, укротява сърцето и разведрява нервите.
Освен това подсъзнателно чувах оня старик да се препъва на излизане от моргата и да се вайка: „Боже мой, кой го е подстригал тъй ужасно?“
Кейл, естествено — той бе извършил това ужасно дело. Та имах не една причина да се отбия при Кейл, най-некадърния бръснар във Венеция, а и в целия свят, но затова пък евтин, довеян от приливните вълни на мъглата, винаги на пост с тъпите ножици, размахал електрическата си машинка „Бъмбълби“, с която стряскаше и слисваше безпаричните писатели и невинните клиенти, налетели на него.
Кейл, помислих. Офъкай рухото на мрака.
Късо на челото. Да мога да виждам.
Късо на ушите. Да мога да чувам.
Късо на врата. Да мога да усещам какво пълзи по мен.
Късо!
Но все пак него ден не отидох при Кейл.
Като излязох от моето жилище навънка в мъглата, шествие от тъмни слонове се точеше по Уинуард Авеню. Което ще рече, павана12 от черни камиони с гигантски кранове и огромни екстрактори, прикачени отзад. Вървяха в пълен напред, запътени към кея, да го сринат или пък да започнат да го сриват. Това се чуваше от месеци насам. И ето го, настъпил бе денят. Или най-късно утре сутринта.
С Кръмли трябваше да се срещна чак следобед.
А Кейл не ме примамваше кой знае колко.
Слоновете се носеха с грохот, машинариите им стенеха и тресяха настилката, отиваха да разкъсат хищно павилионите за развлечения и конете от карусела.
Усещайки се като руски писател, безумно обсебен от страстта да отпъжда зимата и ледените вихри, какво друго ми оставаше, освен да ги последвам?
12
Павана — старинен испански танц. Б.пр.