Изгубена завинаги

ставам. Тя обърна глава към мен. Не, нямаше сълзи. Имаше

Бе застанала с гръб към мен. Седях в ъгъла на леглото.

нещо по-лошо. Тотална разруха, при която сълзите изглеж­

Щеше ми се да видя лицето й, поне част от него. От място­

даха безсилни и не на място. Тя вдигна длан към мен като

то си можех да зърна само малка частица от него, може би

да беше кръст, а пък аз - вампир, от когото искаше да се

четвъртината от цялото.

предпази.

- Още не мога да събера мислите си - каза тя.

- Грешката беше моя - каза.

- Имам време.

Закимах с глава, ала тя стисна очи, сякаш с движенията

- А може би имам нужда да го разкажа така, разхвърляно.

ми в стаята бе нахлула ослепителна светлина. Спомних си

- Добре.

обещанието си, облегнах се назад и се опитах да придам

- Ходихме по лекари. Опитахме всичко. Беше ужасно.

неутрално изражение на лицето си.

Натъпкаха ме с пергонал, хормони и какво ли още не. От­

- Онази нощ не трябваше да съм на работа, но в послед­

начало това ме ужаси. Всяка болка, всеки бодеж сякаш бе

ната минута бяха решили да чета новините в осем. Бях си у

сигнал за аборт. Ала след известно време бременността ми

дома. По онова време живеехме в Лондон. Рик бе в Истан­

хареса. Не ти ли звучи антифеминистко? Намирам жените,

бул. Представи си само - новините в осем! Господи, пред­

които непрекъснато говорят за чудото на своята бремен­

ложението толкова ме съблазни! Не можех да го отхвърля,

ност, за доста досадни, но тогава не се различавах по нищо

за нищо на света. Дори заради спокойния сън на Мириям.

от тях. Обожавах напрежението. Цялата сияех. Не ми се

Кариерата ми, нали разбираш? И така, обадих се на една

гадеше. Бременността ми нямаше да се повтори - чудото

приятелка - всъщност тя бе кръстница на Мириям -тля по­

ме посети един-единствен път и аз му се наслаждавах. Но

питах дали бих могла да оставя детето при нея за няколко

времето летеше и преди да разбера, дадох живот на малка

часа. Каза ми, че няма никакъв проблем. Събудих Мириям и

дъщеричка с тегло три килограма и половина. Нарекохме я

я настаних на задната седалка на колата. Времето минаваше

Мириям на починалата ми майка.

и вече трябваше да съм в гримьорната. Настъпих педала за

В душата ми повя хладина. Вече знаех как ще свърши

скоростта. Настилката беше влажна. Наближихме - остава­

тази история.

ха най-много триста-четиристотин метра. Казват, че човек

- Сега щеше да е на седемнайсет - каза Териса, а гласът

не си спомня добре катастрофите, особено ако е изгубил

й прозвуча сякаш някъде отдалеч.

съзнание. Но аз добре помня. Спомням си, че зърнах свето­

В живота на човек има моменти, в които усеща, че всич­

фара. Извих волана наляво. Може би щеше да е по-добре да

ко в него утихва, успокоява се и става крехко и чупливо. В

се забия с главата напред. Да убия себе си, а нея да спася.