Любов под гибелна звезда

Наведе рамо и скъси разстоянието помежду им, като се хвърли към гърдите му и се търкулна на земята, затискайки го под себе си. Отдръпна се назад, за да забие юмрук в лицето му, но той я сграбчи за ръцете. Тя беше отгоре и би трябвало да има надмощие, но никога не беше удряла нищо, а от начина, по който той не правеше и едно напразно движение, и бе ясно, че се е занимавал с борба цял живот. Хелън почувства как той направи някакво движение с хълбоците си, а после се озова отгоре. Ръцете й бяха притиснати над главата, а ходилата й — оставени да дращят напразно по земята. Опита се да го ухапе по лицето, но той рязко отдръпна глава.

— Лежи неподвижно или ще те убия — предупреди Лукас през стиснати зъби. Дишаше тежко, не защото се беше задъхал, а защото се опитваше да се овладее.

— Защо дойде тук? — попита почти умолително.

Хелън спря да се бори и се вгледа във вбесяващото му лице. Очите му бяха затворени. Хелън осъзна, че той използваше същия трик, с който тя си беше послужила в уличката. Тя също затвори очи и се почувства мъничко по-добре.

— Излъгах полицията. Не им казах, че си бил там тази вечер изпъшка Хелън: неимоверната му тежест я притискаше и й изкарваше въздуха. — Ще ме смажеш!

— Хубаво — каза той, но отмести тежестта си, като сякаш стана някак по-лек, за да може тя да напълни дробовете си с въздух. — И ти ли си затворила очи? — попита: звучеше по-скоро любопитен, отколкото ядосан.

— Да. Помага малко — отвърна тя тихо. — И ти ги виждаш, нали? Трите жени?

— Разбира се, че да — отвърна той озадачено.

— Какви са те?

— Ериниите12. Фуриите. Ти наистина не разбираш… — Той млъкна рязко, когато женски глас го повика по име от — както предположи Хелън — дома му. — Проклятие. Видят ли те тук, си мъртва. Изчезвай! — нареди той. Претърколи се от нея, скочи и побягна.

Щом се освободи, Хелън хукна светкавично, без да поглежда назад. Почти чувстваше как трите сестри посягат с лепкавите си бели ръце и кървави върхове на пръстите да докоснат тила й. Обзета от паника, побягна към колата на Кейт, хвърли се зад волана и потегли толкова бързо, колкото се осмеляваше.

След половин миля се наложи да отбие встрани и на няколко пъти да си поеме дълбоко въздух, и докато го правеше, забеляза, че може да усети миризмата на Лукас по дрехите си. Отвратена, свали тениската си и подкара към къщи по сутиен. Никой нямаше да я види, а дори и да я видеше, щеше просто да си помисли, че е излязла да поплува призори. Отначало остави тениската си на седалката, но мирисът на Лукас продължаваше да достига до нея — мирис на окосена трева, прясно изпечен хляб и сняг. В пристъп на безсилен гняв тя се разпищя зад волана и запрати тениската си през прозореца.

Беше изтощена до припадък, когато се прибра, но не можеше да легне в леглото си, без да вземе душ. Трябваше да измие Лукас от себе си, или мирисът му щеше да я преследва в сънищата й. Беше мръсна. По лактите и гърба й имаше петна от трева, а стъпалата й бяха целите черни.

Докато гледаше как мръсотията изчезва от прасците и глезените й, тя се сети за трите сестри и вечното им страдание. Лукас ги беше нарекъл „Фуриите“ и никое име не би могло да им подхожда по-добре. Тя смътно си спомняше, че е чувала Хърги да споменава думата в някакъв момент, но и да я убиеха, нямаше да може да си спомни с каква история бяха свързани. По някаква причина си представяше доспехи и тоги, но не можеше да е сигурна.

Взе парче пемза и изтърка и последното петънце мръсотия, преди да спре душа. След това остана сред парата, за да си сложи благоуханен лосион, като го остави да се просмуче в кожата й, заличавайки и последната следа от Лукас. Когато най-сетне се стовари в леглото, все още загърната във влажната хавлия, слънцето отдавна се беше показало.