Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
— Аз отива! — рече дамата.
За рекордно време доплува до лодката и се пльосна в нея.
— Е, и така е добре — заключи философски Лий. Ако го бяхме намерили, тя щеше да изпадне в истерия.
Беше крайно време да тръгваме за летището. Не успяхме да намерим трупа и мадам Копакабана ни се обиди. Но после се убедих, че се бяхме заели с безплодно начинание. Един охранен индиански труп представлява много голямо изкушение за акулите.
И така, литнахме с нашето самолетче над множеството малки, обрасли с рошави палми островчета, сякаш пръснати маниста. Нагрятият от слънцето риф приличаше на странна маркировка под бляскавата повърхност на морето. Зарекохме се някой ден да се върнем, за да се къпем и да плуваме в това омайно кътче и да дадем възможност на Изрейъл да блесне с нови гастрономически постижения.
Четвърти епизод
Пътувахме половин час през Панамския канал до остров Баро Колорадо и още тогава получихме първи впечатления за гората, в която щяхме да снимаме нашия филм. Корабчето ни плуваше запъхтяно в тъмнокафявата вода покрай стена от дървета, които, вплели корони от зелени, червени и кафяви листа, приличаха на груба старовремска тъкан. Над нея тук-там бяха разперили сребристобели клони рехави резедави дървета, обсипани с алени и смарагдово — зелени епифити и с рошави китки от пурпурно розови орхидеи. Двойка тукани с бананово жълти човки излетя тромаво и лениво пред корабчето. Отбихме към брега да заобиколим плитчините и от тук съгледахме колибри, които като опалови топчици подскачаха в листака. В ранната утрин небето светлееше с яркосин цвят, а от топлите слънчеви лъчи вече се стичаха струйки пот по гърбовете ни. Разнасяше се сладостно ухание на милиони цветове, на десетки хиляди гъби и плодове и на милиарди бавно гниещи листа в кипящата, постоянно променяща се, постоянно умираща и постоянно растяща гора.
След малко се показа и островът. Гористи хълмове като равнобедрени триъгълници се оглеждаха със замъглени пастелни очертания в кафявата вода. Докато наближавахме пристана, една пеперуда морфо, едра като лястовичка, направи няколко пируета около нас, сякаш бе къс живо небе, и литна да озари някой тъмнозелен кът в гората. Щом разтоварихме апаратурата, се оказа, че ни предстои почти алпинистко катерене по тесни циментови стъпала. Спомних си как преди няколко години в Мексико, Лий и аз едва пълзяхме по още по-стръмни ацтекски паметници. Покрай стъпалата се движеше нещо като еднорелсово вагонче платформа, което отиваше до върха. Натрупахме багажа си на платформата и погледнахме нагоре към далечните къщи, криещи се в дърветата.
— Е, добре — казах навъсен. — Веднъж ще се изкача пеша, да се знае, че съм „покорил“ върха, но после не мърдам без „Ориент-експреса“!
Рядко ми се е случвало да вземам толкова погрешно решение. На половината път вече не можех да си поема дъх и плувах в пот. А когато се добрах до последното стъпало, имах сили само да се примъкна до един стол и да се хвана за халбата бира, която Пола съвсем предвидливо ми подаваше. Излишно е да казвам, че щях да се пукна от яд, когато забелязах, че Лий беше стигнала до върха преди мен в съвсем изискан вид и без никакви признаци на задъхване.
Екипът се зае да търси подходящи снимачни площадки и обекти. Тук животните, общо взето, бяха свикнали с развихрилите се из целия остров учени, тъй че любопитството на още една тайфа нямаше да ги изненада.
— Напипахме добър материал за снимки! Е, казвам „добър“… може би… в монтажната лаборатория обаче… ммм, изглежда, да, някои от онези… ревящи неща… маймуни, нали, маймуни ревачи и милион от онези огромни дървета с епитети! — докладва Аластър, нашият режисьор с характерните си половин изречения без връзка между тях.
— Епитети ли? — попитах учуден да не би в Баро Колорадо да се е появила нова, непозната за мен форма на паразитно растение.
— Да — рече той. — Нали с шипчета като орхидеи.
— Искаш да кажеш епифити?
— Да де, точно така! — потвърди Аластър малко по-уверено… — А имаше и от ония с дългите… ммм… носове и странно име…
— Тапири?
— Не, дълги носове, трепкащи, едни такива смешни… — обясняваше Аластър с нотка на раздразнение от недосетливостта ми при такова подробно биологично описание.
— Мравояди?
— Не, бе, не… вървят по земята!
— Мравоядите също! — казах аз.
— Май им викат „коки“ или нещо подобно — допълни той.
Потънах в размисъл. Да се разговаря с Аластър беше винаги трудна задача, но ако не можеше да си спомни някое име или го възприемеше погрешно, той поставяше човек в положение да разгадава древни египетски папируси с помощта на португало-ескимоски речник.