Фурията на Академа

Бърнард се намръщи.

– Милостиви фурии, Арик. Аз съм си все същият човек, какъвто бях и преди две години, с титла или без. Не бива да се колебаеш да ме притесняваш, когато става въпрос за делата на холта.

– Не, сър – отвърна Арик. – Няма повече, Ваша светлост, сър.

– Добре.

Младият мъж рязко се обърна към Исана и заговори:

– Появиха се някои проблеми и се притеснявам, че може да се наложи да потърся помощта на графа.

Амара покри устата си с ръка и побърза да прикрие усмивката си зад чашата с чай, от която отпи глътка. Бърнард се облегна назад с търпелива усмивка, но Исана долови и нещо друго в него – внезапен прилив на тревога.

Арик си наля малко вино в чашата и се облегна назад. Той беше кльощав младеж, само кожа и кости, твърде млад, за да придобие по-тежката, по-мускулеста фигура на зрелите мъже. Но въпреки това бе смятан за необикновено умен и през последните две години бе работил неуморно в двата холта, които се намираха под негово управление, за да се разграничи напълно от кръвната връзка с покойния му баща Корд, която всички смятаха за злощастна.

– Нещо е тръгнало на лов в източния холт – каза той със сериозен тон. – Липсва ни почти една трета от добитъка, който бяхме пуснали на зимните пасища. Мислехме, че са били отмъкнати от танаденти или дори от стадомори. Но след като прибрахме добитъка в заградените ни пасища, изгубихме още две крави.

Исана се намръщи.

– Искаш да кажеш, че са били убити?

– Искам да кажа, че ги изгубихме – отвърна Арик. – През нощ­та си бяха на пасището, а на сутринта ги нямаше. Не открихме никакви следи. Нито кръв. Нито трупове. Просто бяха изчезнали.

Исана повдигна изненадано вежди.

– Но това е... странно. Крадци на добитък?

– И аз така си помислих – отвърна Арик. – Взех двама от моите призователи и тръгнахме към хълмовете, за да проследим виновниците. Търсихме лагера им и го намерихме. – Арик отпи голяма глътка вино. – Изглеждаше като че ли там е имало около двайсетина мъже, но те си бяха заминали. Огньовете бяха угасени, но над единия беше останало парче месо, нанизано на шиша. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи, оръжия, постелки и сечива, сякаш просто бяха станали и си бяха тръгнали, без да вземат нищо със себе си.

Бърнард се намръщи още повече и Арик го погледна настойчиво.

– Това не беше... нормално, сър. И беше страшно. Не знам по какъв друг начин да ви го опиша, но косъмчетата на вратовете ни настръхнаха. Скоро щеше да падне мрак, затова подбрах хората си и тръгнахме обратно към холта колкото се може по-бързо. – Лицето му леко пребледня. – Единият от тях, Гримард – помните ли го, сър? Мъжът с белега на носа?

– Да. Легионер от Атика, мисля, който излезе в оставка заедно с братовчед си. Видях го как посече двама от вълците воини във Втория гарнизон.