Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
И докато се издигаше нагоре, приковал очи към звездите, Аномандър Рейк се превърна в черен дракон, със сребърна грива, много по-могъщ и от Силана. Заблестяха очите му — сребърни, вертикалните резки на зениците им се разшириха. Дъхът му заизлиза тежко и силен беше плясъкът на крилете му сред дълбокия стон на мускули и кости. Издуха се гърдите му, за да вдишат студения сух въздух, и мощ изпълни съществото му.
Още по-нависоко се издигна Рейк и се плъзна през самотния облак, пробягал сред мрака над града. Когато най-сетне разпери крилете си, за да погали полъха на вятъра, погледна надолу към града, който блестеше като покрита с патина медна монета на дъното на бистро езерце.
Тук-там изригваше магия, най-вече из квартала на именията, и Рейк долови в тези изригвания смърт. Премисли съобщението, доставено му от Серрат по благоволението на един зъл маг, за когото мислеше, че е на хиляда левги оттук. Нима магиите бяха дело на тези натрапници? Изръмжа безсилно — щеше да се заеме с тях по-късно. Сега го очакваше битка. Императрицата и империята го предизвикваха непрекъснато, упорити в желанието си да изпитат силата му. Всеки път той се беше оттеглял, не искаше да се въвлича. „Е, добре, императрице. Търпението ми вече се изчерпа.“
Вдиша напрегнато, ципата на крилете му се изпъна и ставите му изпукаха. И тогава, свил криле, Аномандър Рейк, Синът на Тъмата и Господарят на Лунния къс, се спусна стремглаво надолу.
Калам знаеше маршрута, по който щяха да започнат взривовете на двамата сапьори. Свърна по улицата и затича. Голяма работа, че Лунният къс бе надвиснал над главите им, готов всеки момент да рухне върху града и да смачка всичко живо като божия пета — пука им на Фидлър и Хедж. Работа си имаха те.
Убиецът кълнеше и последната кост на тъпите им, упорити глави. Защо не тичаха поне като нормални, разумни хора? Стигна до един ъгъл и пресече диагонално. Отпред, в другия край на улицата, се издигаше хълмът Величие. Щом стигна на завоя, едва не се сблъска с двамата сапьори. Фидлър хукна на една страна, Хедж на друга — сякаш изобщо не го познаха; на лицата им бе изписан ужас.
Калам ги застигна отново и ги спипа за вратовете. Изпръхтя от болка, когато двамата се обърнаха и го сграбчиха.
— Копелета проклети! — изрева той. — Спрете!
— Това е Кал! — извика Хедж.
Калам видя един ръждив къс меч само на половин педя от лицето си, а зад него — пребледнялото лице и ококорените очи на Фидлър.
— И прибери тоя боклук — тросна се убиецът. — Инфекция ли искаш да получа?
— Изчезваме оттук! — изсъска му Хедж. — Забрави ги проклетите мини! Забрави всичко!
Без да пуска наметалата им, Калам ги разтърси.
— Я се успокойте. Какво е станало?
Фидлър изпъшка и посочи по улицата.
Калам се обърна и се вцепени.
По уличното платно бавно се тътреше високо дванайсет стъпки същество, присвило рамене, покрити с лъскава мантия с висока качулка. От широкия му колан от драконова кожа стърчеше двуостра брадва — дръжката й бе дълга колкото Калам. Широкото плоско лице на съществото имаше две цепки за очи.
— О, до Портите на Гуглата да ида дано и обратно! — измърмори убиецът. — Това е скъпият на Тайсхрен властелин. — Той изблъска двамата сапьори настрани. — Бегом. Обратно в имението на Симтал.
След миг двамата вече бягаха презглава по улицата. Калам се присви на ъгъла и зачака Господарят на Галайн да се покаже. А когато се появи, пребледня и викна:
— Соултейкън!
Галайнът добиваше форма, по-подходяща за пълно унищожение. Спря се и върховете на крилете му докоснаха двете насрещни сгради. Изръмжа и каменните плочи на улицата затрепериха.
Създанието изпъна крайници и се вдигна нагоре във вълна от сила. Тъмнината го погълна.
— Дъх на Гуглата! Сега вече стана лошо.
Той се обърна и затича да догони сапьорите.
Монетодържача стигна до една улица, оградена от двете страни с високи стени. Забави крачка и се заоглежда.
Моментът бе настъпил и адюнктата го знаеше. Стисна здраво дръжката на меча и заситни безшумно на по-малко от петнайсет стъпки зад него.
После вдиша дълбоко и се хвърли напред, вдигнала меча.
Точно зад него издрънча метал и Крокъс залитна напред. Претърколи се и скочи на крака. И извика стъписан. Жената, която бе нападнала Кол в хълмовете, се сражаваше като вихър с висок широкоплещест мъж с два ятагана в ръцете.
Крадецът зяпна. Не можеше да откъсне очи от битката. Колкото и добра да се беше показала жената срещу Кол, сега отстъпваше пред мълниеносните атаки. Движенията на двамата бяха толкова бързи, че Крокъс дори не можеше да различи париранията, нито самите оръжия, но видя как по тялото й разцъфтяха рани — по ръцете, краката и гърдите. Лицето й изразяваше пълно неверие.