Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
И тогава до него някой се изсмя.
— Добър е, а?
Крокъс се обърна и видя висок слаб мъж, облечен в сиво-червено дълго палто, с ръце в джобовете. Мъжът извърна дългото си грубовато лице към крадеца и се ухили.
— Накъде си тръгнал, момче? Някъде на по-сигурно ли?
Крокъс кимна сковано.
Мъжът се усмихна още по-широко.
— Е, аз ще те придружа. И не се безпокой, от покривите също те прикриват. Коул е горе, кожата му змийска проклета. Но е могъщ маг де. Разбрах, че Серрат е побесняла. Е, да вървим.
Крокъс се остави да го хванат за ръката и да го поведат. Погледна през рамо. Жената вече се опитваше да се измъкне, лявата й ръка бе увиснала безпомощно, лъскава на светлината на газовата лампа. Противникът й продължаваше да настъпва, безмълвен като призрак.
— Не се безпокой — каза мъжът до него и го задърпа. — Това е ефрейтор Блус. Това му е работата.
— Еф… рейтор?
— Прикривахме те, Монетодържачо. Аз съм Фингърс, Шести меч, Пурпурната гвардия. Пазен си добре, момче. И се благодари на принц К’азз и на Каладън Бруд.
Крокъс го зяпна, после се намръщи.
— Монетодържач? Това пък какво означава? Мисля, че ме бъркате с някой друг.
Фингърс се изсмя сухо.
— Сетихме се, че ходиш сляп и глух, момче. Това е обяснението. Знаеш ли, има и други хора, които се опитват да те пазят. В джоба ти има една монета, с две глави вероятно, нали? — Усмихна се на стъписаната му физиономия. — Тя е на Опонн. Служил си на бог и не си го знаел дори! Как е късметът ти напоследък? — Отново се засмя.
Крокъс спря пред една порта.
— Значи е тук? — попита Фингърс и погледна към сградата зад стената. — Е, вътре живее могъщ магьосник, прав ли съм? Желая ти късмет, момче, и го казвам най-сериозно. Но чуй… — Фингърс го изгледа твърдо. — Ако късметът ти се изпорти, хвърли я тая монета, разбра ли ме?
По лицето на Крокъс пробяга объркване.
— Благодаря ви, сър.
— Няма нищо — каза Фингърс и отново пъхна ръце в джобовете си. — Хайде, влизай.
Адюнктата успя да се измъкне с цената на още една драскотина по рамото. Побягна, цялата в кръв, и мъжът не тръгна да я преследва.
Каква глупачка се бе оказала! Да си въобрази, че Монетодържача не е защитен! Но кой бе онзи човек? Никога не беше срещала толкова добър дуелист, а най-поразителното беше, че се биеше без помощта на магия. За първи път отатаралският й меч и умението й се бяха оказали недостатъчни.
Продължи да залита по улицата, после на поредната пресечка зърна с крайчеца на окото си някакво мълниеносно движение. Опря гръб в стената и вдигна отново меча си.
Пред нея стоеше някаква едра жена и я гледаше лукаво.
— Като те гледам, май си взела-дала — каза жената.
— Оставете ме — изохка Лорн.
— Не може — каза Мийзи. — Ние тебе те следим, откакто Трошачът на кръгове те видя при портата. Змиорката вика, че имаш нещо, с което да платиш, мадам. И сме тук да го приберем.
И още докато го казваше, адюнктата усети още нечие присъствие, вляво от себе си. Извика, докато се опитваше да се присвие в защита и да се обърне, и викът й бе пълнен с отчаяние и безсилие. „Какъв жалък край! Не, само не така!“
И докато тази мисъл тътнеше в главата й, двете жени нападнаха. Тя парира острието, идващо към нея отляво, но можа само да види с ням ужас как жената, която я бе заговорила, извади два ножа и ги заби в гърдите й.
Адюнктата изкрещя. Мечът й издрънча върху камъните. Ръцете й се плъзнаха по стената и тя се смъкна на плочника.
— Кой? — успя да промълви тя. Сляпо безсилие се криеше в тази единствена дума. — Кой?!
Едната от жените се наведе над нея.
— Кой какво?
Мъка изпълни лицето на Лорн, устните й се отпуснаха и тя затвори очи.
— Кой? — попита отново. — Кой е тази Змиорка?
— Да си вървим, Мийзи — каза жената, без да й обръща внимание.
Паран я намери просната на мръсните камъни. Нещо го беше привлякло безпогрешно към нея — вероятно окончателното прекъсване на тайнствената връзка между двамата. Мечът й беше до нея, дръжката му бе оцапана с кръв, острието бе нащърбено. Капитанът се присви до нея.
— Бихте се добре — прошепна той. — Все едно за какво.
Очите й примигаха. Взряха се в него и го познаха.
— Капитане. Гъноуз.
— Адюнкта.
— Убиха ме.
— Кой?
Окървавените й устни се отвориха в безсилна усмивка.
— Не знам. Две жени. Приличаха на… крадли. Улични. Разбираш ли… иронията, Гъноуз Паран?