Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Рейк е убеден, че все още не е свършило — каза Барук.
Тя кимна.
— Видях с очите си края на Мамът, нали? Опълчихме му се аз лично… и един забележителен чародей. Плътта на Мамът бе унищожена от морантско запалително вещество. Духът на джагъта оцеля, но го взе… един Азат. — Очите й под тежките клепачи го изгледаха преценяващо.
— Азат? Тук, в Даруджистан?
— Да. Тези тайнствени твари, тъй известни със своя глад за магове, ще наложат над усилията ни… известна предпазливост, нали?
— Къде се е появил?
— В градината на Симтал. Не ти ли споменах и за морантското запалително вещество? На празненството на лейди Симтал имаше крайно необичайни гости, нали?
— Малазанци?
— На два пъти ми спасиха живота… Чародеят, за когото споменах, владее седем Лабиринта…
— Седем?! — Барук потръпна. — Дъх на Гуглата, но това възможно ли е изобщо?
— Ако ни мислят злото, на Сина на Мрака ще се падне да посрещне предизвикателството.
Някъде наблизо забушува сила и алхимикът скочи и стисна юмруци.
— Пуснат е демон! — изсъска той.
— Усетих го аз — отвърна пребледнялата Деръдан. — С голяма мощ.
— Демонски господар. — Барук кимна. — Точно това е очаквал Рейк.
— Той способен ли е да надвие такова същество? Вярно, че е Синът на Тъмата, но усещаш мощта на демона, нали?
— Не знам — едва чуто отвърна Барук. — Но ако не го надвие, градът е обречен.
В този момент последва нов удар, после — още един. Вещицата и алхимикът се спогледаха, разбрали. Двама от техния Кабал ги бе споходила ужасна смърт.
— Паралд — прошепна тя уплашено.
— И Толис — добави Барук. — Почна се. Проклет да е Рейк, че се оказа толкова прав.
Тя го погледна питащо и Барук отвърна с гримаса:
— Воркан.
Застанал на зацапаните олющени бронзови плочи на покрива на камбанарията, Аномандър Рейк извърна рязко глава. Очите му потъмняха до черно. Вятърът се впиваше в дългата му сребърна коса и сивото му наметало и виеше, кух и самотен. За миг той погледна нагоре към Лунния къс, който бавно се носеше на запад. Усещаше болката му все едно, че раните, които бе понесъл при Пейл, отекваха някак в собственото му тяло. Тръпка на жалост премина по лицето му.
Чу тежкия плясък на криле и се усмихна.
— Силана — промълви тихо. Знаеше, че ще го чуе. Червеният дракон се плъзна между две кули и отново се издигна нагоре. — Знам, че усещаш присъствието на Демонския господар, Силана. Искаш да ми помогнеш в това. Знам, знам. — Поклати глава. — Върни се на Лунния къс, мила приятелко. Тази битка е моя. Твоята свърши. Но знай едно: ако бъда победен, давам ти право да отмъстиш за моята смърт.
Силана се понесе над него и отвърна с тънък вой.
— Прибери се у дома — прошепна Рейк.
Червеният дракон проплака отново, а после зави на запад и се издигна в нощното небе.
Рейк усети присъствие до себе си, обърна се и видя висок закачулен мъж — гледаше също като него притихналия долу град.
— Неразумна е — промълви Рейк — тази непредизвестена поява.
Мъжът въздъхна и каза:
— Камъните под краката ти наскоро бяха осветени. Прероден съм.
— Няма място на света за един Древен бог — каза Рейк. — Повярвай ми.
К’рул кимна.
— Зная. Смятах да се върна в Селенията на Хаоса с Джагътския тиран за компания. Уви, той ми се изплъзна.
— И беше затворен другаде.
— Това ме облекчава.
Двамата помълчаха малко, после К’рул пак въздъхна.
— Объркан съм. От този свят. От това време.
— Не си единственият, който изпитва това, Древни — изсумтя Рейк.
— Дали да не тръгна по твоя път? Да търся нови битки, нови игри, които да играя в компанията на асценденти? Възнаграден ли си духом за тези усилия?
— Понякога — промълви Рейк. — Но общо взето, не.
Скритото под качулката лице се извърна към Тайст Андий.
— Защо тогава?
— Не познавам друг начин на живот.
— Не мога да ти помогна тази нощ, Аномандър Рейк. Мога да се появявам само в това осветено място и в сънищата на един-единствен смъртен, ала никъде другаде.
— Ще се постарая тогава — каза Рейк — да избегна събарянето на твоя храм.
К’рул кимна и изчезна.
Останал отново сам, Рейк насочи вниманието си към улицата долу. Появи се привидение. Спря, задуши във въздуха, после започна да се променя — завъртя се. Властелин на Галайн и соултейкън.
— Е — изръмжа Господарят на Лунния къс, — аз също.
Тайст Андий разпери широко ръце и започна да се издига нагоре. Магията на Куралд Галайн се завихри около него, започна да слива в едно облеклото му, грамадния меч, засмукваше всичко навътре във фигурата, към която се домогваше той сега. Въртежът беше гладък и красноречив — и ето, че от раменете му се разгънаха две лъскави черни криле. Плът и кости започнаха да се изпъват и напират навън в това преображение.