Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Един особено мрачен ден, когато по мръсните улици валеше студен сив дъжд и образуваше локви в калта, по „Елдър Стрийт“ в Спитълфийлдс мина карета и спря пред висока тясна сграда. По дрехите на кочияша и лакея личеше, че собственикът на каретата е в дълбок траур. Лакеят скочи от мястото си, разтвори черен чадър и отвори вратата на Джонатан Стрейндж.
Стрейндж спря за момент, за да оправи черните си ръкавици и да огледа „Елдър Стрийт“. С изключение на две кучета, които усърдно се ровеха в купчина отпадъци, улицата беше пуста. Той обаче продължи да се оглежда, докато очите му се спряха на една къща от отсрещната страна.
Къщата беше най-обикновена — подобие на търговски склад. Три очукани стъпала водеха към масивна черна врата, над която беше надвиснал силно изпъкнал фронтон. Вратата беше облепена с пожълтели обяви и съобщения за това, че на този и този ден в тази и тази таверна ще се разпродава цялата собственост на мистър еди-кой си, ескуайър (банкрутирал).
— Джордж — обърна се Стрейндж към лакея, който държеше чадъра, — можеш ли да рисуваш?
— Моля, сър?
— Учил ли си някога рисуване? Наясно ли си с принципите му? Знаеш ли какво е преден план, заден план, перспектива и така нататък?
— Аз ли, сър? Не, сър.
— Жалко. Аз съм учил рисуване. Мога да ти нарисувам пейзаж или портрет по всички правила и без каквато и да било изразителност. Точно като произведенията на всеки друг образован аматьор. Покойната ти господарка нямаше привилегията да се учи при скъпо платени учители по рисуване, но мисля, че имаше повече талант от мен. Акварелните й портрети на деца и възрастни биха ужасили всеки моден художник. Той би намерил позите за твърде сковани, а цветовете — за твърде ярки. Но мисис Стрейндж притежаваше способността да улавя израженията на лицата и особеностите на фигурите, да вижда красота и очарование и в най-обикновеното. В рисунките й има нещо живо и мило, което… — Стрейндж млъкна и след малко продължи: — За какво говорех? А, да. Рисуването възпитава наблюдателност, която винаги е полезна. Да вземем например тази врата…
Лакеят погледна вратата.
— …Днес е студено, мрачно и дъждовно. Има малко светлина и следователно няма сенки. Нормално е да очакваме, че вратата ще бъде цялата тъмна; тази сянка не би трябвало да е там — имам предвид отчетливата сянка, която върви от ляво на дясно и хвърля мрак върху левия край на вратата. И мисля, че ще бъда прав, ако кажа, че дори ако днес беше ясно и слънчево, сянката щеше да пада от другата страна. Не, тази сянка определено е много странна. Противоестествена е.
Лакеят погледна към кочияша с молба за помощ, но кочияшът бе твърдо решен да не участва в разговора и упорито се взираше в далечината.
— Разбирам, сър — каза лакеят.
Стрейндж продължи да съзерцава вратата със същия замислен и заинтригуван вид. Накрая извика:
— Чайлдърмас! Вие ли сте?
В първия миг нищо не се случи, но после тъмната сянка, която Стрейндж намираше за противоестествена, се раздвижи. Отдели се от вратата като мокър чаршаф от дюшек и изведнъж се промени, смали се, придоби цвят и стана човек: Джон Чайлдърмас.
Той се засмя с кривата си усмивка.
— Е, сър, едва ли бих могъл да се надявам, че дълго ще остана незабелязан за вас.
Стрейндж подсмръкна.
— Очаквах да се появите още преди седмица. Какво ви забави?
— Господарят ме изпрати тук едва вчера.
— И как е господарят ви?
— Зле, сър, много зле. Постоянно го мъчат треска, главоболие и треперене на крайниците. Тези симптоми се проявяват винаги когато някой го засегне. А никой не го засяга така дълбоко като вас.
— Радвам се да го чуя.
— Впрочем, сър, исках да ви кажа, че на „Хановер Скуеър“ пристигнаха пари за вас. Заплащането ви от хазната и Адмиралтейството за последното тримесечие на 1814 година.
Стрейндж се ококори от учудване.
— Нима Норел възнамерява да ми ги даде? Мислех, че съм ги загубил безвъзвратно.