Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Щом забавлението се изчерпеше на едно място, с помощта на магия джентълменът с коса като глухарче пренасяше себе си и Стивън по въздуха другаде, където беше по-интересно. Така те скачаха от дърво на дърво, от хълм на скалиста издатина. Веднъж дори се озоваха навръх една църква в село с дървени къщи, където вратите и прозорците имаха причудливи форми, а покривите бяха покрити с мек сняг, който блестеше на слънцето.

Те чакаха появата на ловците в едно тихо кътче на гората, когато покрай дървото, на което седяха, мина самотен вълк. Той беше изключително красив, с изящни тъмни очи и козина с цвят на мокър камък. Животното вдигна поглед нагоре и се обърна към джентълмена на език, който наподобяваше ромолене на вода сред камъни, въздишка на вятър в голи клони и пукане на сухи листа в огнище.

Джентълменът му отговори на същия език, после безгрижно се засмя и махна с ръка.

Вълкът го изгледа с укор и побягна.

— Моли ме да го спася — обясни джентълменът.

— О, сър, не можете ли да го сторите? Не искам да виждам как тези благородни създания умират!

— Каква нежна душа сте, Стивън! — възкликна джентълменът със симпатия.

Но не спаси вълка.

Стивън не изпитваше никакво удоволствие от лова. Вярно, ловците бяха смели, а хрътките им — верни и бързи, но след като неотдавна бе изгубил Фиренце, той не беше в състояние да изпитва удоволствие от смъртта на което и да било създание, особено силно и красиво като вълка. При мисълта за Фиренце Стивън си спомни, че е пропуснал да разкаже на джентълмена с коса като глухарче за срещата си със синия мъж от пощенската кола и за пророчеството му, затова го направи сега.

— Наистина ли? — възкликна джентълменът. — Е, това е много неочаквано!

— Чували ли сте това пророчество, сър?

— Да! Знам го много добре. Всички от моя народ го знаят. Това е пророчество на… — тук джентълменът каза нещо, което Стивън не разбра118. — Сигурно сте чували английското му име — Джон Ъскглас, Кралят Гарван. Но не разбирам как това пророчество се е запазило в Англия. Не мислех, че англичаните все още се интересуват от тези неща.

— „Робът без име“ съм аз, нали, сър? Пророчеството като че ли предсказва, че ще стана крал!

— Разбира се, че ще станете крал! Аз ви го казах, а аз никога не греша. Но колкото и да сте ми скъп, Стивън, това пророчество няма нищо общо с вас. В по-голямата си част то говори за възраждането на английската магия, а това, което споменахте, всъщност дори не е пророчество. Кралят си припомня как е дошъл в трите си кралства, едното в Англия, другото във Феерия, третото в Ада. Под „роб без име“ има предвид себе си. Той е бил роб без име във Феерия, малко християнско дете, скрито в гората, намерено и доведено в нашата земя от зла фея, която го отмъкнала от Англия.

Стивън се почувства странно разочарован, макар да не знаеше защо. В края на краищата, той не искаше да бъде крал на никое кралство. Не беше англичанин, не беше и африканец. Нямаше родина. Думите на Винкулус за кратко бяха породили у него чувство за принадлежност: сякаш беше част от цяло и имаше предназначение. Но всичко това се бе оказало илюзорно.