Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
- Името.
- Дейвид Броуди Уилсън. Аз съм агент на ФБР..
Сложиха парцала и ме потопиха във водата.
37.
Кумали минала през задната част на храма между останки от дебели зидове и влязла в подземно пространство, наречено spoliarium - мястото, където вземали въоръжението на гладиаторите и се отървавали от телата.
Питала се какво се случва горе - не очаквала да мине много време преди брат ѝ да я повика, за да ѝ каже, че всичко е свършило и може да си тръгва.
Колко жалко, мислела си - Спиц бил чудесен следовател, определено най-добрият, когото била виждала. Огледалата от Френската къща били свидетелство за това. И щял да се измъкне безнаказано, въпреки скритата самоличност, ако не бил минал през българската граница с кола под наем, която можела да бъде свързана с него. Нима нямат системи за разпознаване на автомобилни номера в Америка? Та нали най-вероятно те са ги изобретили! Странно, такъв умен човек да допусне такава елементарна грешка...
Разбира се, тя нямало да научи кой е той, ако не ѝ се бил обадил човекът от МИТ. И какво правят тези хора? Един телефонен разговор, после нищо - никакви допълнителни въпроси, никакви опити да установят движението на Спиц в подробности. С помощта на контактите си в света на наркодилърите самата тя успяла да научи повече за него само след едно влизане в стаята му, отколкото турското разузнаване с всичките си ресурси. Всъщност те като че ли изобщо не се интересували от Спиц.
Хрумнала ѝ ужасяваща мисъл - ами ако американецът не е допуснал грешка, като е преминал границата, ако например заместник-директорът на МИТ някак си е техен човек или някой е прехвърлил разговора и тя изобщо не е разговаряла с него? Ами ако всички улики, на които била попаднала, са били подхвърлени? Ако цялата работа е удар? Това би означавало, че от нея се е очаквало да покаже информацията на брат си и по този начин да го накара да излезе на светло...
- Аллах!... - възкликнала тя и хукнала обратно.
Минала покрай складовете, където някога се пазели оръжията и ризниците на гладиаторите, и изтичала към Porta Libitinensis - Портата на смъртта, - през която изнасяли труповете на мъртвите.
Почти стигнала до разрушената ѝ арка и цялата арена се появила пред очите ѝ, когато мобилният ѝ телефон - там имало покритие - започнал да звъни. Тя го извадила и видяла, че има поне десет пропуснати повиквания. Всички, както и последното, били от бавачката.
Обадила се и попитала разтревожено:
- Какво е станало?
Само че не чула гласа на бавачката. Чула мъж, който говорел на английски.
- Лейла Кумали? - попитал мъжът.
Ужасена, тя извикала:
- Кой си ти?
Той обаче не отговорил на въпроса ѝ, а използвал точно думите, които двамата бяхме планирали в хотелската ми стая:
- Изпратих ти видеофайл. Виж го.
В объркването си тя като че ли не чула и пак го попитала кой е.
- Ако искаш да спасиш племенника си, виж видеото - казал Бен. - Сниман е сега, това се случва в момента.
„Племенникът ми? - помислила Кумали. - Те знаят всичко“.
С разтреперана ръка, почти докарана до сълзи, намерила видеофайла и го пуснала. Погледнала го, едва не припаднала и се разпищяла в слушалката:
- Не! Моля ви, не!
38.
Отново се давех - този път и в болка освен във вода. Борех се за живота си, водата се стичаше по лицето ми, натрошеният ми крак пускаше вълна след вълна кошмарна болка. Скоро тя щеше да стане единственото, което да усещам, знаех го.
Главата ми беше наклонена назад, устата ми беше отворена, водата се стичаше и предизвикваше безмилостни спазми и кашлица. Гърдите ми се надигаха и спускаха, дробовете ми не издържаха, тялото се сриваше. Ужасът прогони всяка рационална мисъл, склещи ме натясно, в ъгъла.
Бях опитал отново да броя и загубих бройката на петдесет и седмата секунда. Това ми се струваше част от друг живот.
Зад превръзката на лицето бях пропътувал отвъд последната звезда. Бях видял бездната след края на вселената, тъмнина без форма, силует или край. Знаех, че са увредили нещо извън болката - бяха белязали душата ми.
Късче памет ме откри натикан в ъгъла. Шепота беше казал нещо. Че ако ми стане прекалено много, да сложа край. Да прегърна пушката и да срещна своя бог като войник. Обаче това беше крайната жестокост на ситуацията - мъчителите ми контролираха количеството вода, така че дори не можех да си отворя гърлото, да напълня дробовете си с вода и да се удавя бързо. Дори тази последна достойна постъпка, да отнема собствения си живот, бе непостижима. Бях принуден да продължавам да страдам, да застана пред Вратата за никъде, но да не мога да премина през нея.