Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
— Седмица плаваме тук без посока, капитане.
— Видяхме две дузини платна на търговски кораби, лагери и галери за развлечения само през последните два дни — изтъкна Роданов. — А тепърва ни предстои да видим флотски вимпел. Още има време да я намерим.
— Тази логика е неоспорима, капитане. Намирането й е онова, което…
— Досада, достойна за царе, знам.
— Тя надали скита наоколо, обявявайки се като Замира Дракаша от „Отровната орхидея“. — Идрена пийна от чая си. — Добра среща, ние сме печално известните морски разбойници от Островите на призрачните ветрове, нещо против да спрем да ви погостуваме?
— Тя може да действа, под каквото си ще име — отвърна Роданов — и да изписва каквото си ще на кърмата, да си омотае платната така, че да замяза на тримачтов кораб, болен от запек, но има само един корпус. А ние го гледаме от години.
— Всички корпуси са тъмни, докато не дойдеш ужасно близо до тях, капитане.
— Идрена, ако ми беше хрумнало нещо по-добро, досега да сме се задействали, повярвай. — Той се прозя, протегна се и усети как натежалите мускули на ръцете му се изпъват приятно. — Единственото, което стигна до слуха ни, е, че са нападнали няколко кораба, а сега и Салон Курбо. Тя обикаля някъде тук, в западна посока. И аз бих постъпил така… повече открито море.
— Да — потвърди Идрена. — Страшно много открито море.
— Идрена, идвам отдалече, за да наруша клетва и да убия приятелка — напомни й Роданов меко. — Ще стигна, докъдето е необходимо, и ще я следвам, докогато е нужно. Ще кръстосваме това море, докато единият от нас не намери другия.
— Или екипажът реши, че му е…
— Дълго още ще плаваме, докато прекосим тази черта. Междувременно удвои постовете по мачтите нощем. Денем ги утрои. Ще качим половината шибан екипаж по мачтите, ако трябва.
— Нов кораб на хоризонта! — провикна се глас от върха на фокмачтата. Викът бе подет на палубата и Роданов, неспособен да се удържи, се втурна напред. Бяха чули този вик цели петдесет пъти през тази седмица, но всеки път можеше да е точно този път.
— В коя посока?
— Три румба дясно на борд!
— Идрена, опънете още платна! — кресна Роданов. — Право към находката! Рулеви, насочи ни на север-североизток дясно на борд!
Какъвто и да беше този кораб, „Владетелят на ужаса“ беше у дома си при такова вълнение и вятър. Размерите и тежестта му му позволяваха да мачка вълните, които биха намалили скоростта на по-леки плавателни съдове. Много скоро щяха да го настигнат.
И все пак минутите се точеха до безкрайност. Те поеха по новия си курс и впрегнаха мощта на вятъра, който сега духаше откъм кърмата, малко по-назад от корабната греда отдясно на борд. Роданов сновеше по бака и чакаше…
— Капитан Роданов! Двумачтов е! Пак повтарям, две мачти!
— Много добре! — извика той в отговор. — Идрена! Помощник-капитанът на бака!
След минута тя вече беше там и вятърът развяваше светлорусата й коса. Гаврътна остатъка от сутрешния си чай.
— Занеси най-хубавия ми далекоглед на марса — нареди Роданов. — И ми се обади… веднага, щом разбереш нещо.
— Ест! — отвърна тя. — Поне да се намирам на работа.
Сутринта напредваше мъчително бавно, но поне небето беше безоблачно. Добри условия за наблюдение. Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо, докато най-сетне…
— Капитане! — провикна се Идрена. — Корпус от вещерско дърво! Двумачтов бриг с корпус от вещерско дърво!
Той не можеше повече да чака в бездействие.
— Качвам се горе!
Изкатери се с мъка нагоре по вантите на фокмачтата до наблюдателната площадка на гротмарса, място, което бе оставил от много години на по-дребните и по-млади моряци. Идрена стоеше там заедно с един моряк, който се дръпна, за да му направи място на платформата. Роданов пое далекогледа и се взря в кораба на хоризонта. Гледа го, докато и най-дълбоките му съмнения отпаднаха.
— Той е — заяви. — Направила е нещо завързано с платната, но това е „Орхидеята“.
— И сега какво?
— Опънете и последното платно! — изкомандва той. — Да откраднем колкото се може повече океан от нея, преди да ни е разпознала!
— Искаш ли да се опиташ да я извикаш със сигнали? Да й предложиш преговори и после да я нападнеш?
— Зад длани да говорим, по устните ни да не прочетат като по книга нашите кроежи — отвърна Роданов.
— Пак ли твоята поезия?
— Стихове, не поезия. Не, не е. Тя рано или късно ще ни разпознае и тогава ще се досети съвсем точно по каква работа сме дошли.