Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
наскърбен, но тя ужасно ми липсваше. Дните, прекарани заедно, сближени и щастливи, бяха
най-хубавото нещо, което ми се бе случвало.
„Да ти кажа ли един признак как да познаеш, че си със своята сродна душа? — каза ми
веднъж един нигерийски контрабандист. — Просто не можеш дълго да й се сърдиш. Прав ли
съм?"
И да, и не: сродните души могат да се сърдят един на друг и Карла все така ми се
сърдеше. Но ледената дистанция значеше, че поне не ми се налага да говоря за номера на
Конканън. Знаех, че е чула за него. Знаех, че щеше да й се стори забавен и ще изнамери
десетки остроумни начина да ме занася за него.
Мадам Жу също беше на свобода. Никой нито я бе виждал, нито чувал от седмици.
Думата „киселина" изгаряше всеки път мислите ми, като се сетех за нея. Не желаех да
тормозя Карла и не ме засягаше с кого се вижда, но исках да знам, че нищо не я застрашава, докато реши отново да закусва с мен, и затова дискретно я охранявах винаги, когато имах
възможност.
Тя прекарваше много време с Кавита Сингх в редакцията на вестника и в художествената
галерия на Лиса. Знаех къде е по всяко време на денонощието, но не можех да разговарям с
нея. Това ме влудяваше и ме караше да избухвам.
Чейнчаджиите ми подхвърляха пачките, вместо да ми ги подават нормално. След
третата ми караница за три дни започнаха да ми предлагат лекове за овладяване на гнева —
от проститутки през дрога и боеве между банди, та чак до взривове.
— Да вдигнеш нещо във въздуха е най-сигурният начин да си избиеш жена от главата —
довери ми един приятел. — Много нещо съм гръмнал. Хората мислят, че е дело на терористи, ама аз просто си избивах една жена от главата.
Не исках да взривявам нищо, но все тъй бях докачлив и объркан в любовта, затова се
посъветвах с професионалист.
— Ти взривявал ли си нещо от любов? — попитах Ахмед, моя бръснар.
— Наскоро ли? — попита ме той.
Бръснарницата на Ахмед „Дом на стила" бе една от последните, които устояваха на
модернизацията и преобразяването им във фризьорски салони. Тя разполагаше с три
хромирани кресла, тапицирани с червена кожа. Кресла за мъже, надарени с хипнотична
сила, на която никой мой познат мъж не можеше да устои дълго.
Огледалата насреща срещу човека, седнал в тези кресла, бяха накичени със снимки в
анфас на предишни жертви — до един окаяни физиономии. Те бяха клиенти, съгласили се да
изложат снимките им в замяна на безплатно подстригване. Висяха там като предупреждение: да не би някой в „Дом на стила" да посмее да иска безплатно подстригване.
Ахмед обичаше черния хумор, което не е толкова необичайно за един бръснар, но беше и
демократ до мозъка на костите си, затова го ценяхме. Толерираше всяко мнение и в
бръснарницата му абсолютната свобода на словото бе гарантирана. Тя бе единственото
място, което знаех — и то в целия град, където мюсюлманите можеха да наричат индуистите
фанатици, а индуистите да наричат мюсюлманите фанатици и всички да казват каквото имат, без да предизвикват размирици.
Действаше пристрастяващо. Бе като базар за фанатици, от който клиентите се
възползваха и на воля излагаха предразсъдъците си. Сякаш всички в Ахмедовата
бръснарница бяха взели серум на истината. Когато клиентът си тръгнеше, всичко вече бе
забравено и простено.
Ахмед бръснеше с бръснач, наточен като мустака на Велоубиец. Когато живееш от
другата страна на закона, хората, на които ще позволиш да те бръснат с остър бръснач, никак
не са много. Ахмед се ползваше с доверието ми, защото бе тъй искрено предан на занаята си, че бе невъзможно да ме убие с бръснача. Това противоречеше на бръснарския кодекс.
Ако го искаше, щеше по-скоро да прибегне до някой от пистолетите си — като онзи, който купих от него преди няколко месеца и Дадох на Тито да ми го пази. Закрилян от
законите на бръснарската гилдия и за негова чест, аз оголих врат, затворих очи и с пълно
доверие се отпуснах върху креслото, за да бъда обръснат.
Щом приключи, той уви прясно остърганото ми лице в кърпа тъй гореща, че можеше да
изтръгва самопризнания. Доволен, че наказанието бе досущ като престъпление, Ахмед свали
кърпата и Дръпна чаршафа от раменете ми със замах на тореадор. Сръчно изтръска от тях
косъмчетата, напудри врата ми, където беше минал с бръснача, а после щедро ми предложи