Сянката на планината

Познавам го. Конканън е ясен. Това е практическата версия на майтапа. Гангстерският му

майтап да ме види дали ще издрапам! Затова поръчката изтича след двайсет и четири часа.

Ебава се с мене.

Не можех да кажа повече, защото се задавях от смях, тогава те също загряха и избухнаха.

Всички без Абдула. И колкото пъти се опитваха отново да станат сериозни, разправяха колко

искат те да се бяха сетили първи за тоя номер. После започнаха да си подхвърлят имената на

параноясали приятели, на които с кеф биха погодили същия номер, и пак прималяваха от

смях.

— Кефи ме тоя! — възкликна Рави. — Трябва да се запозная с него. Ще го утрепем де, то

е ясно, ама преди това искам да се запознаем.

— И мене ме кефи — обади се Тони Дългия. — Това оня тип ли е, дето Абдула го

простреля в крака?

— Същият.

— Два пъти — уточни Абдула. — В един и същи крак. Сега разбирате, че милостта е

добродетел, за която са достойни само добродетелните, а не демон като този мъж.

Пичовете се разсмяха още по-силно. В известен смисъл това бе добър знак. Един от

нашите бе убит — човек, когото всички обичаха, а мен ме заплашиха с убийство, но не се

страхувахме толкова, че да спрем да се смеем. Младите улични бойци се стегнаха под

суровия поглед на Абдула и продължихме към брега.

Разходката до гробницата на Хаджи Али преди война бе оскърбление за светеца, чийто

ковчег по чудо бе доплавал с вълните до Островния град и го бе благословил завинаги. Ние го

знаехме.

Ала знаехме също — или си втълпявахме — че светците опрощават отхвърлените. И

докато крачехме, макар да вършехме кощунство, бяхме уверени: той разбира, че го обичаме, светецът с вечно търпение, който слуша нашите молитви на гангстери, унесен в сън над

морето.

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

НОМЕРЪТ НА КОНКАНЪН, след като оцелях, се оказа благодатен, защото примами

змиите убийци да излязат от високата трева на неуютната джунгла ka Колаба. Абдула и Дидие

посетиха всички бандити, разпитвали за обявената награда, и ги пребиха — Да си знаят за

другия път, ако пак предложат награда.

Издирвах Конканън из целия град, поемах и по най-невидимата следа. Понякога

диренето ме отвеждаше по изровени пътища в далечни предградия. Почти не слизах от

мотора и почти непрестанно мислех за него. Ала ирландецът си оставаше призрак, слух, ехо

от присмехулен смях и накрая временно трябваше да се задоволя с мисълта, че щом не може

да бъде открит, той не е заплаха за мен.

Карла продължаваше да се сърди. Откъсна ме от себе си и дни наред бе невидима. Аз

също се опитах да продължа да се сърдя, Но не издържах. Още смятах, че не е трябвало да

укрива писмото от мен, особено след като авторът му бе платил, за да ме убият — бях