Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Беше безкрайно удовлетворен, че го освобождаваха от това, още повече че добре познаваше строгостта на масонските принципи относно равенството на всички масони пред тях. Така че едно изключение в негова полза си бе направо победа. Русо се канеше да отговори с няколко думи на любезността на председателя, но от пейките, където седяха членовете на братството, се чу глас.

— Щом като — извика острият и треперещ глас — вие се смятате за задължен да се отнесете като към принц към един човек, който е като всички нас; щом го освобождавате от физическите болки, сякаш те не са израз на нашето верую да търсим свободата в страданията на тялото, поне се надяваме, че няма да удостоите със святото звание един непознат, без да сте го разпитали според ритуала и без да е приел вярата.

Русо се извърна, за да види по-добре лицето на този нападателен човек, който така жестоко се опитваше да осуети победата му. С огромна изненада той разпозна в него младия хирург, с когото се бе срещнал същата сутрин на Ке-о-Фльор.

— Чухте ли? — попита председателят, като се обърна към нашия герой.

— Да, чух — отвърна Русо. — Учудвам се на това възражение, особено като знам от кого е отправено. Как може един човек, който е призван да се бори с физическата болка и да помага на ближните си, както масони, така и обикновени хора… Как може!

— Тук става въпрос за принцип — живо възрази младият човек. — Аз не познавам новия член на братството и той не ме познава. Разсъждавам логично и смятам, че достопочитаемият председател греши, като приема така хората. Не ме интересува — и той посочи към Русо, — че господинът е философ, както и господинът би трябвало да забрави, че съм лекар. Повтарям, че ако сте счели за свое право да спестите на новия ни брат изпитанията, поне трябва да му се зададат въпросите.

Русо не отговори нищо. Председателят прочете по лицето на философа, че спорът му е неприятен и че съжалява, че се е заел с това начинание.

— Братко — обърна се властно председателят към младежа, — по-добре би било да мълчите, щом говори водачът ви, и да не си позволявате да осъждате неговите деяния, тъй като те са висши.

— Имам право да питам — възрази малко по-меко младежът.

— Да питате — да, но не и да ме съдите. Братът, който ще стане член на нашето тайнство, е достатъчно известен, за да налагаме в нашите отношения смешни и излишни ритуали. Всички тук присъстващи братя знаят името му и то е гаранция за нас. Но тъй като съм убеден, че той държи на равенството, все пак го моля да отговори на въпроса, който ще му задам само формално — защо идвате в нашата организация?

Русо направи две крачки встрани, отдръпвайки се от присъстващите, като ги огледа тъжно и замислено.

— Дойдох за нещо, което не намирам — започна той. — Очаквах истини, а не софистика. Аз познавам човешките възможности. Познавам собствената си сила. Ако възнамерявате да я сломите, защо ме избирате за ваш събрат! Мъртъв аз няма да съм ви полезен — ето защо вие не би трябвало да ме убивате или наранявате. Аз приех да се присъединя към вас, а и за това ме помолиха — и Русо наблегна върху последните думи, — мислех, че мога да бъда полезен. Така че аз давам, а не получавам. Уви!