Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Много тягостно е — рече Стивън, докато вървеше след погребението заедно с Ричард към неговата къща.
— Беше неизбежно — бе единственото, което пророни спътникът му.
— Клетата женица, как ли ще го преживее! И нямаше дори свещеник, който да го опее.
— Бог няма да забележи!
— Точно така, Бог не забелязва нищо — подвикна яростно Стивън. Мина през вратата, достатъчно висока, за да не се навежда, и забеляза, че вътре свети от чистота, че стените и таванът са обковани с дъски и Ричард се е заел малко по малко да ги изглажда с шкурка. — Божичко! — простена той и се отпусна вяло върху един от столовете. — Това е един от малкото дни в живота ми, когато чашка ром ще ми дойде добре. Чувствам се виновен за смъртта на Брайънт.
— Беше неизбежно — повтори Ричард.
Верен на нрава на шотландския териер, Мактавиш се метна в ръцете на Ричард, но без да досажда като повечето малки кучета. Стивън си помисли, че Ричард е научил палето как да се държи също тъй старателно, както вършеше и всичко останало. „Как ли успява да изглежда точно както в деня, когато го видях за пръв път? — недоумяваше Стивън. — Защо ние, останалите, остаряхме и загрубяхме, а той си остана, какъвто е бил винаги, без изобщо да се променя?“
— Ако ми донесете няколко корена дива захарна тръстика — каза Ричард, като потупа кученцето по гърба, — до две години ще ви направя ром, който да става за пиене.
— Моля?
— А, да, трябват ми и два медни казана, листове мед, няколко метра медни тръби и няколко бъчви, срязани наполовина — допълни с усмивка Ричард. — Умея да правя алкохолни напитки, господин Донован. Поредната ми скрита дарба.
— Майко мила, ти, Ричард, си мечта за всеки губернатор. И, за бога, кога най-после ще ме наречеш Стивън. До гуша ми дойде аз да се държа с теб като с приятел, а ти да си правиш оглушки. Чудо голямо, че си каторжник, след толкова години е крайно време да свалиш гарда. Да й се не види и на тая бристълска благочестивост.
— Извинявай, Стивън! — каза Ричард с дяволити пламъчета в очите.
— Бре, най-сетне да удържа победа! — Стивън бе неописуемо щастлив, че е чул малкото си име от устата на Ричард, но скри радостта си, като сбърчи чело. — Пехотинците вдигат пара, защото ромът вечно не достига и те не си получават пълните дажби — лейтенант Крезуел едвам ги удържа. Пък и той недоволства. Виж, на Кинг му е все тая, нали неговият портвайн не свършва! Но Крезуел и не помирисва вино, иска си рома, и туйто! Порт Джаксън също е на път да остане без ром. Обзалагам се, че негово превъзходителство губернаторът ще гласува с две ръце да направим на остров Норфолк спиртоварна за ром. Пък и е много по-евтино да си го произвеждаме сами, вместо да го прекарваме с кораби. Освен това и най-идеалистично настроеният шеф е наясно, че без ром няма да минем, точно както и без хляб и особено без месо.
— Е, не виждам какво ми пречи да се заема да отглеждам захарна тръстика. Почвата тук я обича, гъсениците я ненавиждат. Макар и да съм сигурен, че ще отглеждаме и пшеница, и царевица — напук на плъховете и гъсениците.
— Дано, дано, чул те Господ! Според Хари Бол от „Бдителност“ скоро щели да ни докарат много повече народ. В Порт Джаксън уж нямат гъсеници, а съвсем са го закъсали. — Стивън потрепери. — Нищо, дори ураганът, не ме е хвърляло в по-голям ужас от долината, когато я видях как гъмжи от гъсеници. Бяха милиони, не, милиарди, нямаха чет, до тях и пълчищата на Атила щяха да изглеждат малобройни. Сигурно защото във вените ми тече ирландска кръв, но честен кръст, казах си, че самият дявол ни е прокълнал. Брр! — Той отново потрепери, после смени темата. — Я ми кажи, Ричард, кой напада държавните свине? Една е мъртва, друга — осакатена.
Ричард се взря в лицето на Стивън с чувство, граничещо с любов. Но не можеше да го нарече точно любов не защото в него нямаше и следа от плътска похот, а защото любовта бе чувство, което го свързваше с Уилям Хенри, с невръстната Мери, с Пег. А той бе погребал мисълта за тях под всичко, струпало му се през годините.
Сега обаче имената им прокънтяха в съзнанието му ясни и бистри като поточето отвъд застланата с плочи пътека, далечни като звездите, близки като палето върху коленете му. И бяха изникнали именно заради Стивън, заради това, че Ричард се е обърнал към него на малко име. Покрай това на повърхността бяха избили и другите имена, дошли от дъното на паметта, заличили всички други спомени, непомрачени, незачеркнати, непомръкнали от всичко, което му се беше случило, от цялото това време. Уилям Хенри, невръстната Мери, Пег… Отишли си завинаги и въпреки това сякаш присъстващи до него. „Аз съм съсъд, изпълнен със светлината им, и някога, някъде отново ще позная тази любов. Но не в отвъдното. А тук. Тук, на остров Норфолк. Отново се пробудих. Жив съм! Толкова жив! Няма да се пилея в неблагодарно отшелничество и заточеничество. Няма да се включа към ония, които от едното озлобление искат да съсипят това място. Пег, невръстната Мери, Уилям Хенри. Те са тук. Чакат да бъдат заедно с мен. И ще бъдат.“