Сага за Австралия

Но ето че на двайсет и шести февруари се случи нещо, разтърсило всички. Зората се пукна със силен южен вятър и море, което беше толкова бурно, че вълните заливаха от край до край плажовете на лагуната. Стивън и Ричард, престрашили се да идат чак до нос Хънтър, видяха ужасени пред себе си на запад бяла вода, която се разбиваше о скалите с такава мощ, че пръските се извисяваха на цели сто метра и отхвърчаха навътре в сушата, чак до планината на шест и половина километра оттам.

— Бог да ни е на помощ, надали някога сме изживявали такава буря — изкрещя Стивън. — Я да се връщаме и да проверим дали са затворили капаците по прозорците.

Когато с триста мъки се добраха до Залива на костенурките и се обърнаха назад, беше изчезнал не само високият остров Филип, но и другото островче на хвърлей от брега — Нипиън. Светът се беше превърнал в кипнала грамада от вълни, огромни, както в южния океан, докато бяха пътували от нос Добра надежда насам, и макар да се обърна в югоизточен, вятърът се засили още повече и стовари цялата мощ на море и небеса връз мъничкото селище. Свити о две, за да не ги повалят халите, хората бързаха да приберат свинете и домашните птици по плевни и колиби, запречваха вратите с тежки трупи и влизаха вътре през прозорците.

Вятърът виеше толкова оглушително, водата тътнеше тъй силно, че нито Ричард, нито Стивън доловиха как един петдесетметров бор зад Залива на костенурките скърца и стене, сетне малко по малко се изтръгва, само го видяха как полита, как огромното му коренище и скосената корона описват дъга на десетина метра във въздуха и се свличат с цялата си тежест към баирите. Западаха и други борове, сякаш цяло войнство великани обстрелваха крепост: вятърът им беше тетива, боровете — стрели, дъбовете — металните върхове на стрелите.

Стивън тръгна приведен, със сетни сили да обикаля редицата колиби и да проверява дали всички капаци са затворени, колкото до Ричард, той видя, че вратата на къщата му е залостена с пън, и реши да остане отвън — камък му падна от сърцето, че Джоуи и Макгрегър са вътре на сигурно. Виж, за собствената си кожа не се страхуваше и сляп за съдбата си — каква ужасяваща мисъл! — предпочиташе да е навън, а не вътре. Седна на земята, облегна гръб о стената и свит до дънера, загледа вихъра на стихиите, тежките борове и огромните дъбове, които се свличаха с трясък в мочурището, хълмовете, пръските на вълните, шибащи като камшик.

Сетне заваля дъжд, който падаше право надолу, така че, макар и да беше навън и да гледаше потопа, Ричард си остана съвсем сух. Вятърът вдигаше сламените покриви на колибите по-нататък и ги въртеше като чадърчета, но добре, че бе най-силен на десетина метра над земята — тъкмо това и спаси селището. А също липсата на дървета. Ако лейтенант Кинг не се беше разпоредил да ги изсекат до последното, за да има видимост, колибите, плевните и къщите щяха да бъдат погребани под тях ведно с хората вътре.