Сага за Австралия

— Добре си се сетил, браво на теб! Имай грижата, Донован, направи го. — Командващият изсумтя. — Очаквам негово превъзходителство губернаторът да откаже да му пратя съзаклятниците, за да ги съдят в Порт Джаксън, в такъв случай обаче ще се наложи да ми изпроводи по-голям отряд морски пехотинци, командвани от истински офицер, а не от някакъв си сержант. Освен това ми трябват и топове. Както и барут, топовни гюллета и достатъчно патрони за пушките. — Той се пооживи. — Още сега ще седна да напиша едно писъмце. И оттук нататък, главен надзирателю на каторжниците, искам да наложиш по-сурова дисциплина. Щом толкова плачат за камшика, ще си го получат, и още как! Чувствам се засегнат! Наранен! Честитото ми малко семейство имало змии в пазвата си, а тепърва предстои да пристигнат още усойници!

След като бяха изслушани свидетелските показания, целият гняв на съзаклятниците се стовари върху праведния, фанатизиран католик Джон Брайънт. Разказът му стана още по-изобличителен, когато той спомена, че каторжниците са кроели да превземат и „Златната дъбрава“, план, осуетен, след като Брайънт съобщил за него на капитан Шарп. Цялата вина за бунта на остров Норфолк беше стоварена върху Уилям Франсис и Самюъл Пикет. Кинг се разпореди не да бъдат държани постоянно в окови и под ключ. Лейтенантът все пак се смили над Ноа Мортимър и Томас Уотсън и им сложи по-леки вериги, а останалите пусна да си вървят по живо, по здраво.

Най-трагични последици януарският заговор имаше за мъничкото селище Сидни, ненагледно хубаво с извисилите се борове и кичестите бели дъбове. Лейтенантът изпосече де що дървета имаше, дори шубраците, така че, застане ли в единия край на селището, пехотинецът на пост да вижда дори по мръкнало кой снове между колибите. Том Джоунс, близък другар на Лен Дайър, получи трийсет и шест камшика на голо за непристойни сексуални подмятания по адрес на Стивън Донован и на лекаря Томас Джеймисън.

— Обстановката се промени — оплака се Ричард на Стивън, докато подготвяха кремъклийките за първата стрелба, — и това ме натъжава. — Това местенце ми харесва, дори щях да се чувствам щастлив, ако не бяха хората наоколо. Но вече не ми се живее в селището. Дърветата ги няма, човек не може да се усамоти — и да се изпикаеш, ще те видят най-малко десетина души. Искам да живея някъде сам, за да си гледам работата и да не се занимавам с никого освен с каторжниците, с които бича трупите.

Стивън примига.

— Толкова ли никого не харесваш, Ричард?

— А, защо, някои харесвам, и то много. Но винаги се намира някой непрокопсаник, който да развали всичко — и то за какво? Толкова ли няма да им дойде умът в главата? Да вземем клетия Брайънт. Заканиха се да му го върнат тъпкано и можете да не се съмнявате, че ще го направят, без да им мигне и окото.