Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Според безногата жена не само светлината ги предпазваше от атаката на чудовището, но и страхът му от огъня. Навярно съществото се бе прокрадвало след тях, докато бяха в онази част от прохода, където светещите глобуси все още работеха, мислейки си (ако можеше да мисли), че ще изчака и ще ги нападне, щом се озоват на тъмно. Сузана предполагаше, че ако то знаеше за достъпа им до огъня, навярно би затворило част от очите си (или всички) и би ги нападнало, докато разполагаха единствено с фенерчето. Сега късметът временно му бе изневерил, защото от костите бяха излезли изненадващо добри факли (идеята, че възстановяващият се Лъч им помага, изобщо не й дойде наум). Единственият въпрос бе дали запасите им от „Стърно“ щяха да са достатъчни. Сузана се опитваше да пести скъпоценното гориво, тъй като костите горяха от само себе си, щом ги запалиш — с изключение на тези, които бяха прекалено влажни, — ала нали все пак трябваше да ги запалиш, което бе почти невъзможно без „Стърно“. Вече бе отворила третата — и последна — кутия. В момента горчиво съжаляваше за първата, която бе захвърлила, когато съществото щеше да се хвърли отгоре им, но просто не знаеше какво друго би могла да стори. Искаше й се Роланд да се движи по-бързо, макар и да се досещаше, че нейният дин не можеше да тича с предишното си темпо, дори и Сузана да бе обърната с лице към него. Навярно бе способен на кратък спринт, но не и на нещо повече. Тъмнокожата жена усещаше как мускулите му под ризата потрепват — мъжът бе на границата на пълното изтощение.
Пет минути по-късно, докато загребваше с шепа от гела, за да намаже ставната ябълка на един пищял, пръстите й докоснаха дъното на тенекиената кутия. В същия момент от тъмнината се разнесоха онези жвакащи звуци (опашката на многокраката гадина, настояваше съзнанието й). Преследвачът им изчакваше да свършат горивото си и светът отново да потъне в мрак. Тогава щеше да ги връхлети.
Тогава щеше да ги изяде.
ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Трябваше да спечелят време — ето какво си каза Сузана, когато пръстите й докоснаха дъното на кутията. След десет минути (които се равняваха на три факли) тъмнокожата жена тъкмо понечи да каже на Стрелеца да спре, когато — и ако — стигнат до друга голяма костница. Можеха да запалят голям огън от парцали и кости и след като се разгори хубаво, да побягнат с всички сили. Когато — и ако — чуят, че създанието е преодоляло огненото препятствие, Роланд можеше да се освободи от товара си и да си плюе на петите, изоставяйки я под земята. Сузана възприемаше тази идея не като саможертва, а като единствената логична — нямаше смисъл стоножката да изяде и двамата, когато можеха да го избегнат. Пък и безногата жена нямаше никакво намерение да се остави на чудовището. Не и жива. Имаше си оръжие и щеше да го използва. Пет изстрела за сай Стоножко; преживееше ли ги, шестият куршум бе за нея.
Ала преди да каже каквото и да е от тези неща, Роланд произнесе три думички, които я оставиха безмълвна.
— Светлина — изхъхри той. — Пред нас.
Тя се опита да погледне през рамо и не видя нищо, най-вероятно заради факлата, която държеше. Сетне постепенно различи едва доловимо бяло сияние.
— Още глобуси? — попита Сузана. — Които работят?
— Възможно е — рече нейният дин. — Макар че не мисля така.
Пет минути по-късно тя разбра, че може да види пода и стените на светлината от последната си факла. Земята бе покрита с дебел слой прах, под който се виждаха големи речни камъни, със сигурност дошли отвън. Безногата жена вдигна ръце над главата си (в едната продължаваше да държи горящата кост, увита в част от тениската на Стрелеца) и изкрещя тържествуващо. Многокракото чудовище й отвърна с оглушителен рев, изпълнен с такава ярост и безсилие, че кожата й настръхна, а сърцето й за малко да изхвръкне от гърдите.
— Чао, сладурче! — извика тя. — Чао, многозъркелесто копеле!
Съществото изрева отново и се хвърли напред. За миг Сузана го зърна в целия му отвратителен блясък — грамадната овална буца, която в никакъв случай не можеше да бъде наречена лице, въпреки зейналата паст; сегментираното туловище, ожулено и разранено от търкането в грапавите стени; четирите подобни на ръце придатъци, по два от всяка страна, всеки от които завършваше със страховити щипки. Безногата жена изкрещя и захвърли пламтящата кост по уродливата твар, която побърза да отстъпи назад, надавайки поредната си доза оглушителен рев.
— Майка ти никога ли не те е учила, че не трябва да дразниш животните? — попита Стрелеца, а тонът му бе толкова безизразен, че Сузана не можеше да каже дали се шегува, или не.