Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Треперливото сияние им позволи да видят, че от двете страни на коридора се издигат купчинки кости. Фенерчето в ръката й ставаше все по-горещо, а Ко лаеше като обезумял, вперил взор в тъмнината. Главата му беше наведена, той бе разкрачил късичките си крака и всяко косъмче по тялото му бе щръкнало в различна посока.
— Клекни, Роланд! — нареди тъмнокожата жена и нейният дин веднага се подчини, а тя побърза да му подаде пламтящото фенерче. Съществото в мрака отново нададе смразяващ рев и Сузана различи очертанията му в мрака. Светлината отслабваше и то малко по малко се приближаваше към тях.
„Ако подът е мокър, свършено е с нас“, помисли си Сузана, ала бедрената кост, която напипа, беше суха. Възможно бе осезанието й да я е подвело — все пак тя ясно чуваше капещата вода от тавана, — но не й се вярваше да е така.
Безногата жена се протегна и извади още една кутия „Стърно“, но халката за отваряне бе прекалено стегната и не можеше да отвори кутията. Нещото се приближаваше и тя видя за пръв път късичките му уродливи крачка под огромната безформена глава. Не беше червей, а по-скоро нещо като гигантска стоножка. Ко пристъпи пред нея, без да спира да лае, оголил зъби. Рунтавелкото щеше да е първата жертва на чудовището, ако не успееше да…
Тогава пръстът й най-накрая успя да надигне халката и се чу познатият съскащ звук. Роланд размахваше горящото фенерче, опитвайки се да влее малко живот в чезнещите пламъци (които можеха и да живнат малко, стига да имаше достатъчно гориво), и Сузана гледаше как отблясъците им танцуват бясно по излющените, гниещи стени.
Диаметърът на костта бе твърде голям за кутията. Наполовина измъкнала се от хамута, тъмнокожата жена бръкна вътре, извади шепа гел и започна да го маже по костта. Ако тя бе мокра, само щяха да удължат ужаса с няколко секунди, ала ако бе суха… Тогава…
Съществото бе пропълзяло още по-близо. Сузана забеляза, че сред пипалата, гърчещи се в устата му, се виждат и остри зъби. Всеки момент можеше да се нахвърли върху Ко, сграбчвайки го с бързината на гекон, улавящ летяща мушичка. Вонята на развалена риба беше станала нетърпима. Какво ли обаче се криеше зад нея? Какви ли гадости, за които дори не подозираха, ги очакваха?
Ала сега нямаше време да мисли за това.
Тя допря бедрената кост до пламъците, облизващи дръжката на фенерчето. Лумналият огън бе по-силен, отколкото очакваше — доста по-силен — и нещото изпищя от болка и изненада. Разнесе се отвратителен жвакащ звук — сякаш някой бе стиснал топка кал в гумена ръкавица — и чудовището отстъпи назад.
— Дай ми още кости — каза Сузана, когато Роланд захвърли фенерчето настрани. — И гледай да са сухи, чаткаш ли? — добави с гласа на Дета.
Все още дишайки тежко, Роланд изпълни заръката й.
ТРИНАЙСЕТ
Те продължиха напред по коридора — както и преди Роланд носеше Сузана, с тази разлика, че сега жената бе с гръб към него. Това бе трудно, но не и невъзможно; гърбът й щеше да я боли поне два дена след това, но само в случай че се измъкнеха оттук. „Тогава ще се наслаждавам на всяко пробождане“, каза си Сузана. Стрелеца още носеше тениската със стародавните дни на Бриджтън, която Айрийн Тасенбаум му беше купила. Сега я подаде на спътницата си, която я уви около основата на костта, а сетне вдигна факлата толкова високо, колкото можеше, стараейки се да не загуби равновесие. Сега Роланд не можеше да тича — Сузана щеше да се изхлузи от хамута, ако се опиташе да побегне — и вместо това поддържаше бърз ход, като от време на време се спираше, за да вдигне някоя подходяща кост. Ко съвсем скоро схвана идеята и започна да носи костите в устата си. Съществото продължаваше да ги следва и слузестата му кожа проблясваше пред погледа на тъмнокожата жена на определени интервали. Отвратителният жвакащ звук, който напомняше великански стъпки с пълни с кал ботуши, съпровождаше движенията му дори когато гнусното създание отстъпваше назад от колебливата светлина. Сузана предполагаше, че се дължеше на опашката му.
„Не може да няма опашка! — пищеше съзнанието й. — Опашка, която издава такива звуци, сякаш е пълна с вода, желе или полусъсирена кръв! Господи! Боже мой! Господи!“