Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Очите на Перин механично го проследиха. Когато разбра какво е, ахна. Камък. Разцепен камък с остър ръб.
— Съвсем случайно допускане — каза Биар. — Вашите пазачи тази нощ също допускат разни неща.
Устата на Перин изведнъж пресъхна. „Мисли! Светлината да ми е на помощ, мисли и не допускай грешки!“
Можеше ли да е вярно? Възможно ли беше нуждата на Белите плащове да се озоват в Кемлин навреме да е толкова важна? Да допуснат предполагаемо измъкване на двама Мраколюбци? Нямаше защо да се опитва да разсъждава по този път; прекалено много неща не му бяха известни. Биар беше единственият Бял плащ, който разговаряше с тях освен лорд-капитан Борнхалд, а нито един от двамата не беше особено щедър на информация. Да опитаме по друг начин. Ако Биар искаше те да избягат, защо просто не срежеше въжетата им? Биар да иска да се измъкнат? Биар, който беше убеден до мозъка на костите си, че са Мраколюбци. Биар, който мразеше Мраколюбците повече и от самия Тъмен? Биар, който търсеше и най-малкия повод, за да го нарани, защото бе убил двама Бели плащове. Биар да иска да се измъкнат?
Ако преди беше смятал, че умът му препуска, сега мислите му се стекоха като лавина. Въпреки студа по лицето му потече пот на струи. Той хвърли поглед към пазачите. Все още приличаха на две бледосиви сенки, но сега му се стори, че са се стегнали, сякаш очакват нещо. Ако двамата с Егвийн бъдат убити при опит за бягство и срязаните им на камъка въжета случайно останат да се търкалят тук… Дилемата на лорд-капитана щеше да се реши, разбира се. И Биар щеше да ги види мъртви, точно както му се искаше.
Мъжът вдигна шлема си и понечи да се изправи.
— Почакай! — промълви дрезгаво Перин. — Чакай да поговорим. Аз…
„Идва помощ!“
Мисълта разцъфна в ума му като ярък изблик на светлина сред целия хаос, толкова стряскаща, че за миг той забрави за всичко останало, дори къде се намира. Пъструша беше жива. „Илиас“ насочи той мисълта си към вълчицата, настоявайки безмълвно да разбере дали приятелят им е жив. В съзнанието му се появи образ. Илиас, полегнал върху постеля от елхови клонки край малък огън в някаква пещера, лекуващ рана на хълбока си. Всичко това му се привидя само за миг. Той обърна очи към Биар и без да иска, глупаво се ухили. Илиас беше жив. Пъструша беше жива. Идваше помощ.
Биар го изгледа.
— Някаква мисъл те споходи, Перин от Две реки, и аз искам да знам каква е тя.
За миг Перин допусна, че има предвид мисълта, споходила го от Пъструша. На лицето му се изписа паника, последвана от облекчение. Биар нямаше как да го знае.
Биар наблюдаваше зорко смяната на израженията му и за пръв път очите на Белия плащ се спряха на камъка, който беше подхвърлил на земята.
Премисляше, осъзна Перин. Ако си променеше намеренията, свързани с този камък, дали щеше да рискува да ги остави живи, за да го издадат? Въжетата можеха да се претъркат и след като хората, вързани с тях, са загинали, макар това да създаваше известни рискове с евентуално разкритие. Той се взря в очите на Биар — дълбоко хлътналите очи на този човек сякаш се взираха в него като от тъмни пещери — и прочете в тях смъртната си присъда.
Биар отвори уста, но докато Перин очакваше присъдата да бъде произнесена, събитията започнаха да са развиват прекалено бързо, за да може собствената му мисъл да ги догони.
Изведнъж един от двамата пазачи изчезна. Минута преди това се виждаха два смътни силуета, а после нощта погълна единия. Вторият страж се извърна, понечи да извика, но преди и първата сричка да излезе от гърлото му, се чу силно дрънчене и той се срина върху падналото наблизо дърво.
Биар се извъртя, пъргав като нападаща змия, и брадвата изсвистя в ръцете му. Очите на Перин се изцъклиха, когато самата нощ сякаш погълна светлината на фенера. Устата му се отвори да извика, но гърлото му се беше свило от страх. За миг дори забрави, че Биар се канеше да ги убие. Белият плащ беше просто едно обикновено човешко същество, а нощта беше оживяла, за да ги погълне всички.
А после нощта, надмогнала светлината, доби очертанията на Лан, гънките на плаща му се завихриха от сиво в черно, докато се движеше. Секирата в ръката на Биар излетя като мълния… а Лан съвсем небрежно се отмести встрани, оставяйки острието й да профучи толкова близо до лицето му, че със сигурност беше усетил полъха, който беше предизвикало. Очите на Биар се отвориха широко, силата на замаха му го накара да загуби равновесие и Стражникът го удари с крака и ръце, с такава бързина, че Перин не беше сигурен дали е видял добре. Това, в което беше сигурен, бе само, че след миг Биар лежеше рухнал като парцалена кукла. Още преди Белият плащ да успее да се просне на земята, Стражникът вече се беше навел да изгаси фенера.