Окото на света

Нинив се взря намръщено натам, порле изведнъж се усмихна разбиращо. Бледите отблясъци на сечището бяха палатки, подредени в правилни редици. Военен лагер.

— Бели плащове — прошепна Лан. — Някъде към двеста души, може и да са повече. Там има хубава вода. Там е и момъкът, когото търсим.

— В лагера? — По-скоро усети, отколкото видя, че Лан й кимна.

— В самия му център. Сега Моарейн може да посочи точно къде е. Приближих се достатъчно и разбрах, че е под стража.

— Пленник? — възкликна Нинив. — Но защо?

— И аз не знам. Чедата на Светлината не биха се заинтересували от някакво селянче, освен ако нещо не ги е накарало да изпитат подозрения. Светлината знае, че не е нужно кой знае какво, за да направи Белите плащове подозрителни, но все пак това ме безпокои.

— Как ще го освободиш? — Чак след като той я погледна, тя се усети колко е сигурна, че той може просто ей така да влезе с маршова стъпка сред двеста въоръжени мъже и да изведе момчето. „Е, все пак той е Стражник. Поне някои от разказите би трябвало да са верни.“

Зачуди се дали не й се смее, но гласът му беше сериозен.

— Мога да го измъкна, но едва ли ще е в добра форма да избягаме скришом. Ако ни усетят, двеста Бели плащове ще ни подгонят по петите и ще трябва да яздим двойно по-бързо. Освен ако не са твърде заети с друго нещо, за да ни преследват. Искаш ли да помогнеш?

— Да помогна на човек от Емондово поле? Разбира се!

Той отново й посочи в мрака, отвъд палатките. Този път тя не можа да различи нищо освен смътни сенки.

— Там са конете им. Ако въжетата на оградата им бъдат прерязани, не навсякъде, но колкото да могат да пробият, Белите плащове ще са твърде заети да си гонят конете, за да ни преследват. Там има двама пазачи, извън загражденията, но ако си поне наполовина толкова добра, колкото смятам, изобщо няма да те забележат.

Тя с мъка преглътна. Да дебнеш зайци в гората е едно, но виж, пазачи с копия и мечове… „Значи той смята, че ме бива! Виж ти!“

— Ще го направя.

Лан отново кимна, сякаш не беше и очаквал друг отговор.

— Има и още нещо. Тази нощ наоколо бродят вълци. Аз лично видях два, а щом аз съм видял толкова, може да са и повече. — Той замълча и въпреки че гласът му не се промени, следващите му думи издадоха, че е леко озадачен. — Сякаш едва ли не сами се набиваха в очите ми. Все едно, това не бива да те притеснява много. Вълците обикновено стоят настрана от хората.

— Добре че ми го каза — отвърна тя превзето. — Все пак съм израснала сред овчари. — Той изсумтя и тя се усмихна в мрака.

— Е, значи ще се справим — каза той.

Усмивката й се стопи, когато отново се взря към лагера. Двеста души с мечове, копия и… Преди да има време да премисли, тя измъкна ножа от ножницата и започна да се спуска надолу. Моарейн я стисна за рамото почти толкова силно, колкото Лан.

— Внимавай — каза й тихо Айез Седай. — Като срежеш въжетата, бързо се връщай тук. Ти също си част от Шарката и не бих те рискувала повече от останалите, ако целият свят напоследък не беше станал толкова опасен.