Окото на света

Егвийн спеше сгушена до гърба му, за да се топли. Дори и не промърморваше, докато той се въртеше. Имаше още много часове, докато слънцето отново се покаже на хоризонта, и тялото го болеше от главата до петите, след като беше вървял цял ден с клуп на шията след коня, но сънят така и не го спохождаше.

Не че колоната се придвижваше много бързо. След като бяха загубили повечето резервни коне от вълците в стеддинга, Белите плащове не можеха да пътуват така бързо, както явно им се искаше. Забавянето им беше поредният грях, който приписваха на двамата младежи от Емондово поле. Но все пак колоната продължаваше стабилно напред — лорд Борнхалд държеше на всяка цена да пристигнат в Кемлин навреме, каквато и да беше причината за това бързане — и дълбоко в съзнанието на Перин се беше загнездил страхът, че ако той падне, Белият плащ, който държеше края на въжето му, няма да спре въпреки изричната заповед на лорд-капитан Борнхалд да ги запазят живи за Разпитвачите в Амадор. Знаеше, че ако това се случи, няма да може да се спаси; развързваха му ръцете само за да яде и когато трябваше да отиде по нужда. Клупът правеше всяка стъпка несигурна, всеки камък под стъпалото му можеше да се окаже фатален. Стъпваше с напрегнати мускули, оглеждайки тревожно земята пред себе си. Когато успееше да погледне крадешком към Егвийн, разбираше, че и тя прави същото. Лицето й беше напрегнато и изплашено. Нито един от двамата не смееше да отдели очи от земята пред себе си за повече от един бегъл поглед.

Обикновено се срутваха на земята като дрипи веднага щом Белите плащове им разрешаха да спрат за почивка, но тази нощ умът му работеше трескаво. Кожата му беше настръхнала от ужас, който се беше трупал в него от дни. Затвореше ли очи, му се привиждаха само неща, които Биар им беше обещал, стигнат ли до Амадор.

Беше сигурен, че Егвийн не вярва на заплахите на Биар. Ако повярваше, нямаше да може да заспи, колкото и да беше изтощена. В началото и той не му беше повярвал. Все още не му се искаше да повярва; хората просто не можеха да правят такива неща на други хора. Но Биар не просто ги заплашваше; все едно че говореше за чаша вода, той им описваше равнодушно нагорещени железа и ръжени, остри ножове, раздиращи кожата, и забиващи се надълбоко в плътта игли. Дори нямаше вид на човек, който иска да ги изплаши. В очите му не се долавяше никакво злорадство. Него просто не го интересуваше дали са изплашени, или не, дали ще ги изтезават, или не, дали ще останат живи, или ще умрат. Тъкмо това предизвика студена пот по лицето на Перин, когато го осъзна. Тъкмо това най-сетне го беше убедило, че Биар им говори самата истина.