Окото на света

— Как е могъл да те намрази толкова? — попита удивена Нинив.

„Убих двама души.“ Но на глас каза само:

— Откъде да знам?

Тя започна да го маже с някакъв мехлем.

— Жен-шен, петопръст и сушен на слънце елхов корен — промълви тя.

Беше едновременно парещо и студено, караше го да потръпва и в същото време да се поти, но той не възрази. И преди беше изптвал на гърба си мехлемите на Нинив. Докато пръстите й леко разтриваха сместа по кожата му, паренето и хладината изчезнаха, а заедно с тях се стопи и болката.

— Изглеждаш изненадан — каза Нинив. Самата тя изглеждаше изненадана и странно изплашена. — Другия път можеш да идеш при нея.

— Не съм изненадан — успокои я той. — Просто се радвам. — Понякога мазилата на Нинив действаха бързо, друг път — по-бавно, но винаги действаха. — Какво… какво е станало с Ранд и Мат?

Нинив започна да прибира мускалите и шишенцата си в торбата и тросната заговори:

— Тя казва, че са живи и здрави. Тя казва, че ще ги намерим. В Кемлин, така казва тя. Казва, че било много важно нещо да не ни се случи, но не казва какво…

Въпреки волята си Перин се ухили. Каквото и да беше се променило, Премъдрата си беше останала същата и двете с Айез Седай все още бяха далеч от приятелството.

Нинив внезапно се вцепени и се взря в лицето му, после опипа бузите и челото му. Той понечи да се дръпне, но тя задържа главата му с две ръце, извърна клепачите му нагоре, надникна в очите му и замърмори под нос. Въпреки крехкия си ръст го държеше здраво трудно беше да се отскубнеш от Нинив, когато тя не те пуска.

— Не разбирам — отрони най-сетне тя, пусна главата му и клекна. — Ако беше жълтеница, нямаше да можеш да стоиш на крака. Но ти нямаш никаква треска и бялото на очите ти не е прежълтяло, само ирисите.

— Жълти ли са? — каза Моарейн, а Перин и Нинив подскочиха. Айез Седай се беше приближила до тях съвсем незабелязано. Егвийн беше заспала, загърната край огъня в пелерината си. Собствените му клепачи искаха да се отпуснат в блажен сън.

— Няма ми нищо — промълви той, но Моарейн хвана брадичката му с ръка и извърна лицето му към себе си, за да може и тя да надникне в очите му, както беше направила Нинив. Той се дръпна настръхнал. Двете жени се държаха с него, сякаш беше малко дете.

— Казах, че ми няма нищо.

— Това не можеше да се предскаже. — Моарейн заговори сякаш на себе си. Очите й като че ли се взираха в нещо отвъд него. — Нещо, предопределено да бъде втъкано, или промяна в Шарката? Ако е промяна, от чия ръка? Колелото тъче, както то само пожелае. Това ще да е.

— Ти знаеш ли какво е? — попита неохотно Нинив и с колебание добави: — Можеш ли да му помогнеш? С Лечителството си? — Този зов за помощ, признанието, че сама не може да стори нищо, се изтръгнаха с мъка от душата й.

Перин изгледа гневно жените.

— Ако имате нещо да ми кажете, казвайте го. Ето, седя и целият съм слух.