Окото на света

— Трябва да тръгваме, Лан — каза Моарейн, възвърнала спокойния си тон, и Стражникът отпусна ръката си.

Нинив отри ръката си и заситни към Егвийн, за да я прегърне, но на Перин му се стори, че чу тихия й смях. Това го озадачи, защото не мислеше, че може да има нещо общо с радостта й, че ги вижда отново.

— Къде са Ранд и Мат? — попита той.

— На друго място — отвърна спокойно Моарейн, а Нинив изсумтя нещо сърдито, което накара Егвийн да ахне. Перин също примигна — беше доловил в сумтенето й стара каруцарска ругатня, и то една от най-грубите. — Светлината дано даде да са живи и здрави — продължи Айез Седай, все едно че не беше чула нищо.

— Никой от нас няма да е жив и здрав, ако Белите плащове ни намерят — каза Лан. — Преобличайте наметалата си и се качвайте на конете.

Перин се покатери на коня, който Нинив беше довела заедно с Бела. Липсата на седло не му пречеше; у дома не беше яздил често, но когато му се беше случвало, предпочиташе да е без седло. Нави белия плащ и го завърза на кръста си. Стражникът им каза, че не трябва да оставят на Чедата повече следи, отколкото е неизбежно. Все още му се струваше, че усеща миризмата на Биар.

Когато потеглиха, Перин още веднъж усети как го докосва умът на Пъструша. „Един ден отново.“ По-скоро чувство, отколкото мисъл, то беше пропито с обещание за предопределена среща, с очакването на това, което предстои, с примирение към това, което предстои, всичко това — напластено едно в друго. Опита се да запита кога и защо, ровейки в съзнанието си припряно и с необяснимо чувство на боязън. Тънката нишка, свързваща го с вълците, изтъня и изчезна. Панически блъскащите се в главата му въпроси получаваха един и същ, натежал от категоричност отговор. „Един ден отново.“ И този отговор увисна призрачно в съзнанието му дълго след като усещането за вълчето присъствие окончателно се стопи.

Лан ги водеше в южна посока, бавно, но решително. Тъмната нощ и хълмистият терен не им позволяваха да напредват бързо. На два пъти Стражникът ги изостави, връщайки се назад към нащърбената луна, и двамата с Мандарб се превръщаха в едно цяло с нощта. И двата пъти се върна, за да докладва, че зад тях не се забелязват признаци някой да ги преследва.

Егвийн яздеше плътно до Нинив. Тихи откъслеци от възбудения им разговор долитаха до ушите на Перин. На тях двете така им се беше вдигнал духът, сякаш отново се бяха озовали у дома. Той самият остана на опашката на малката им колона. От време на време Премъдрата се извръщаше да го погледне и всеки път той й махваше с ръка, че всичко е наред. Имаше много неща, за които да мисли, макар да не можеше да ги подреди в главата си. Какво ли го чакаше? Светлина, какво ли го чакаше тепърва?

Когато до зазоряване не остана много, Моарейн обяви почивка. Лан намери едно дере и запали малък огън в една дупка на склона.